Този град си няма име. И без това никой от тези, които често се навъртат в него, не би се напъвал да му измисля такова — щом си в Тъмните светове, значи си на долната земя, а всеки, който си знае работата, трябва да разбира, че не говориш за оная от приказките. В света, в който влизам сега, логика няма — не и обичайната логика. Тесни порутени сгради стърчат по средата на улицата, а някои врати към сградите висят на обратно, все едно е невъзможно да влезеш в тях. Главната улица се пресича с други улици във въздуха, а те водят от перваз на прозорец към друг перваз и свързват невъзможното. Досущ като гигантска картина на Ешер. Щом погледна към небето, там успоредно един на друг се носят поредица от тъмни влакове и се губят в двата края на хоризонта. Изглеждат смахнато — разтегнати, сякаш изопачени от някакво криво огледало. Наблизо капе вода, стича се в канавките и се събира в дупките по платното.
Поглеждам нагоре към неоновите реклами. Взреш ли се в тях, ще забележиш, че всъщност изобщо не са реклами, а списък с имена, грейнали в неон. Ако си толкова тъп, че си дошъл в Тъмните светове, без да знаеш как да защитиш самоличността си, то за нула време ще си видиш истинското име и цялата лична информация — номера на социалните осигуровки, домашни адреси, лични телефонни номера — изредени горе в тези надписи. Точно това представляват тези имена — редовно обновяван списък на всички потребители, дръзнали да слязат тук долу неподготвени, излъчвани за всички Тъмни светове. Този списък ги оставя на произвола на майсторите хакери тук.
Подминавам табела с името на главната улица. „Коприненият път“, пише на нея. Под списъците има редици от магазини и те също си имат неонови надписи. Някои продават нелегални стоки — главно дрога. Пред прозорците на други висят червени фенерчета — те предлагат виртуален секс. На вратите на други пък има видеоиконки — знак за виртуално воайорство на живо. Извръщам очи и забързвам крачка. Може да съм скрита зад черен костюм и лице с менящи се на случаен принцип черти, но това, че често идвам в този свят, не значи, че нищо тук не ме притеснява.
Сега изкарвам търсачка и въвеждам Пиратското свърталище — резултатите започват да се изнизват покрай мен. Светът около мен се замъглява и миг по-късно стоя на отсечка от улицата, където сградите отстъпват място на един кей. Край брега стърчи пиратски кораб, осветен с нанизи от червени фенери — накичен е чак до върха на мачтите, светлините им се отразяват във водата и хвърлят тънък воал от сияние.
Пиратското свърталище е едно от най-популярните места за събиране тук долу. Носът на кораба е украсен с разкошна дърворезба във вид на обърнат копирайт символ. „Информацията иска да бъде свободна“ — изричам безмълвно слогана на свърталището. Над мостчето, водещо към главната палуба, виси ален транспарант, а по него в момента се изнизва неспирна върволица от анонимни аватари.
Днес аленият транспарант съобщава, че вътре вървят залагания за игра на Warcross. Тия игри са ми твърде познати. Игри, провеждани без абсолютно никакви правила, точно на тях изнамирам и залавям комарджиите, дето ги е погнал законът. „Игрите на Черния кръст“ ги наричат всички на майтап. Мога само да си представя колко задлъжнели Warcross комарджии ще излязат оттам този път.
„Рен сигурно е дошъл тук затова“ — помислям си, щом тръгвам нагоре по мостчето.
На борда на кораба от тонколоните се носи електронно парче, изпиратствано от неиздаден албум на Франки Дина. В центъра на палубата стърчи стъклен цилиндър, върху който се върти постоянно обновяващ се списък с имена и цифри. Имената в този списък са прочути — министър-председатели, президенти, поп звезди… и срещу всяко от тях се предлага някаква сума в банкноти. Лотарията на убийствата. Хората залагат пари за личността, която биха искали да видят убита. Щом някоя от тях натрупа достатъчно джакпот, все някой убиец от Тъмните светове задължително ще се почувства мотивиран да убие въпросното лице и да го спечели.
Рядко се случва, разбира се. Но Пиратското свърталище е съществувало под една или друга форма почти откакто интернет съществува и горе-долу на всяко десетилетие се пада по едно убийство, което действително се случва. Всъщност един мразен от всички и навсякъде дипломат, оправдан по обвинение за изнасилване, умря преди няколко години в тайнствен инцидент с взривила се кола. Бях видяла името му начело в списъка на лотарията на убийствата седмица преди това да се случи.