„Какво правеше ти в Тъмните светове, Рен? — мисля си, докато изучавам лицето му. — Какво означава връзката ти с Нула? Какво замисляш?“
— Не тази вечер — отвръщам и кимвам към леглото ми. — Имам уговорка в града, за да взема разрешително за новия ми скейтборд.
Рен задържа погледа си върху мен едва забележимо повече от нужното. После се оттласква от вратата ми и се обръща към стълбите.
— Малка работлива уайлдкартичка — казва той на френски и думите му се превеждат пред очите ми.
„Малка работлива уайлдкартичка“. Известно време се чудя дали той ме подозира, че го следя. Щом изчезва от очите ми, затварям вратата и изпращам безшумно повикване на Хидео. Когато той отговаря, в стаята ми се появява негова виртуална версия.
— Емика — казва той и ме завладява тръпка едновременно на възбуда и на неотложност.
— Здравей — прошепвам. — Можем ли да се срещнем?
Когато излизам от стаята си, Ашър, Рошан и Хами са се събрали на диваните, тъпчат се с пица и играят Марио Карт. Рен се е излегнал наблизо в мек фотьойл и наблюдава играта им. Картингите им се носят по шосе в цветовете на дъгата, което минава през тунел в центъра на галактиката.
— Еха! — крещи Хами, щом картингът ѝ излиза на първо място. — Този път аз бия, момчета!
— Много рано го казваш, Хамс! — изстрелва в отговор Рошан. — Последно предупреждение за теб!
— Тогава недей да ми излизаш с такива лесни номера.
— Аз не се дъня в игри.
Погледът ми се стрелва към Рен. Изглежда спокоен и невъзмутим, слушалките със златните криле са овесени на врата му. Сега ме забелязва и ми пуска ленива усмивка, все едно не е мърдал оттук и не е залагал на комар в Тъмните светове само преди час.
— Не! — изпищява Хами. Син снаряд изскача със свистене изневиделица и поразява картинга ѝ точно преди да премине финалната линия. Докато тя се мъчи да върне картинга в движение, всички други профучават край нея. Когато най-сетне изпълзява през линията, пада от първо на осмо място в класирането.
Ашър избухва в смях, а Хами скача от мястото си и мята ръце нагоре. Тя поглежда сърдито Рошан, който ѝ се усмихва нежно.
— Извинявай. Както казах, аз не се дъня.
— Извиняваш се ти, как пък не! — възкликва тя. — Искам реванш!
— Рошан, човек! — Ашър го тупва по гърба. — Ангел в реалността, демон в картинга!
Рен ме поглежда.
— Ей, Емика! — казва той. — Искаш ли да се включиш? Аз ще играя в следващия рунд!
„Защо беше в Пиратското свърталище, Рен? Какво правеше с Нула? Дали представляваш опасност за всички в тази стая?“
Но външно се усмихвам и нарамвам електрическия си скейтборд.
— Смятах да изпробвам новия си скейтборд в града.
Застанала до Рен, Хами изпъшква:
— Стига де, Емс!
— Просто искам да подишам малко чист въздух — отвръщам и я поглеждам извинително. — Както казах, за утре обещавам!
Когато се обръщам да изляза, Ашър ми подвиква:
— Ей, уайлдкард!
Завъртам се обратно и виждам как той ме поглежда сериозно.
— За последен път се цепиш от колектива. Ясно?
Кимвам, без да кажа и дума. После Ашър се извръща, но преди да съм успяла да изляза, забелязвам как Рен ми пуска кратка усмивчица.
— Приятно прекарване! — подвиква ми той и също се обръща.
Прокрадвам се по задния коридор, излизам навън, после си нахлузвам обувките и се запътвам към черния седан, който боботи на празен ход на автомобилната алея. Ще трябва да зарежа тези чести нощни виждания с Хидео. Тези седани се ползват за придвижване из града от всички играчи — но все пак най-добре е да не будя подозрения. Ашър ще очаква от мен да си прекарвам времето с отбора с цел сближаване, особено през седмиците преди първия официален мач.
Когато пристигам в седалището на „Хенка Геймс“, вече съвсем се е стъмнило и сърцето на Токио отново се е превърнало в страната на чудесата и неоновите светлини. Дори и самото седалище на фирмата изглежда различно и погледнати през лещите, стените са покрити с цветни завихряния и артистични варианти на логото на компанията. Щом колата спира пред сградата, двама мъже, облечени в тъмни костюми, ме поздравяват. Единият е висок и хилав, а другият е с телосложение на невисока планина. И двамата ми се покланят леко в синхрон.
— Насам, госпожице Чен — казва единият и ми се усмихва любезно.
Помня, че съм виждала тези двамата — вървяха подир Хидео, когато той си тръгна от частната ложа в „Токио Доум“. Крачим в мълчание към офиса на Хидео.
Хидео се е привел над маса, наклонил съсредоточено глава, а тъмната му коса стърчи във всички посоки. Облечен е в обичайните си риза с яка и тъмни панталони, макар и този път ризата да е черна, на тънички сиви райета. Погледът ми се спуска към обувките му. Днес са оксфордски модел в синьо и сиво, украсени с черни линии. Копчетата му за ръкавели нарочно не са еднакви — едното е полумесец, а другото — звезда. Как винаги успява да изглежда така излъскан? Татко щеше да е впечатлен.