Щом влизаме, той вдига очи. Спомням си, че е редно да се поклоня за поздрав и свеждам глава.
— Емика — казва той и се поизправя. Сериозното му изражение се смекчава, когато ме вижда. — Добър вечер! — Той разменя кратък поглед с всеки от бодигардовете. Единият отваря уста да възрази, но щом Хидео посочва с глава към вратата, мъжът въздъхва и двамата излизат навън.
— С мен са, откакто съм станал на петнайсет — казва Хидео, докато заобикаля масата, за да се приближи. — Ще трябва да им простиш, ако понякога се държат твърде покровителствено.
— Може би си мислят, че съм опасна за теб.
Това го кара да се усмихне.
— Такава ли си?
— Старая се да се сдържам — отвръщам му с усмивка. — Засега съм тук само за да ти кажа какво открих.
— Да разбирам, че си попаднала на нещо интересно в Тъмните светове?
— Интересно е много слабо казано — оглеждам се из офиса. — Настани се удобно. Имам да ти предавам доста информация.
— Чудесно, защото си мислех да пробваме нещо различно за срещата си тази вечер — Погледът му се задържа върху мен за миг повече от нормалното. — Вечеряла ли си?
На вечеря ли ме кани?
— Не — отвръщам и се мъча да се държа непринудено.
Той сваля тъмносиво палто от облегалката на един стол и си го намята. После посочва с глава към вратата.
— Ела да вечеряме тогава.
18
Озоваваме се в Шибуя, точно пред един небостъргач, над чийто връх плава името „Анджелини Остерия“. Вземаме асансьора чак до последния етаж, където пред нас се разтварят стъклени плъзгащи се врати. Влизам в помещение и от гледката ченето ми увисва. Част от пода е стъклен — от истинско стъкло, а не виртуална симулация, и из него плува върволица от златисти и алени брокатени шарани кои. Вази с цветя украсяват мраморни пиедестали по стените на ресторанта. Цялото заведение е празно.
Управителят тича да поздрави Хидео.
— Танака сама! — възкликва той на японски и ниско се покланя. После ме поглежда с вдигнати в почуда вежди. — Хиляди извинения… Не знаехме, че тази вечер сте предвидили да дойдете с придружителка!
Открадва си бърз поглед към мен. Внезапно осъзнавам, че сигурно ме мисли за поредната изгора на Хидео. А може и да съм. Пристъпвам неловко от крак на крак.
Хидео му кимва.
— Няма нужда от извинения — отвръща той на японски, а после поглежда към мен. — Това е госпожица Емика Чен, работим заедно. — С протегната ръка той ме поканва да мина пред него. — Моля.
Последвам управителя, смутена и хиперосъзнаваща присъствието на Хидео зад мен. Излизаме във външна градина, обградена с живописни колони и осветена с гирлянди от светлинки. Отоплителни лампи грейват на ритмични интервали и пламъците им хвърлят топло златисто сияние по кожата ни, а ниско долу блещукат светлините на града. Щом сядаме, сервитьорът ни подава менюта и припряно си тръгва, ние — и бодигардовете — оставаме единствени тук.
— Защо ресторантът е съвсем празен? — питам.
Хидео въобще не си дава труда да докосне менюто.
— Аз съм собственикът — отговаря той. — Веднъж месечно е резервиран за мен и за всякакви мои потенциални бизнес срещи. А и си помислих, че може би предпочиташ западна храна.
В отговор стомахът ми шумно изкъркорва и се разкашлям в опит да го прикрия. Няма да се изненадам, ако Хидео притежава половин Токио.
— Италианската храна е супер — казвам.
Поръчваме си и не след дълго ястията ни пристигат, изпълвайки въздуха с богатия аромат на босилек и домати. Докато се храним, аз влизам в профила си и изпращам на Хидео покана да се присъедини.
— Проследих Рен в Пиратската бърлога — казвам.
— И? Какво видя?
— Беше с ей този тип. — Оставям вилицата си и изваждам спомена от видяното в Свърталището — фигурата в тъмна броня, придружена от своето прокси, залагаща на нелегални Warcross игри.
Хидео се привежда напред, за да я разгледа по-добре.
— Това Нула ли е?
Кимвам, чуквайки два пъти по масата.
— Почти съм сигурна, че беше той. Беше скрит зад брониран аватар и зад това прокси, както изглежда, даваше информация на своите последователи. Десетки последователи. Това, върху което работи, не е самостоятелна операция.