— Що за информация раздаваше?
— Координати на градове. Виж. — Изкарвам списъка с числата, който бях записала, и му обяснявам системата с малките залози, използвана от Нула, за да ги предаде на последователите си. След това изваждам виртуална карта и отбелязвам координатите по нея. Пръстите ми се спират на координатите 35,68, 139,68.
— А това е Токио — градът, за който откликна Рен. Може би и всички други са откликнали в зависимост от реалното си местоположение.
Очите на Хидео се присвиват все повече, докато анализира локациите.
— Това са градовете, в които се провеждат най-големите събития, свързани с турнира. — Вдига поглед към мен. — Някаква идея колко подобни срещи е провел преди това?
Поклащам глава.
— Не. Но сякаш разполага с голяма група. Имам нужда от друга среща с Нула, за да придобия по-добро усещане за това какво означава всичко това, но шансовете да получа повече информация от него преди началото на игрите са нищожни.
Хидео поклаща глава.
— Няма нужда да го правиш. Ще го докараме при нас. Първият официален мач се играе на пети април? Вече знаем, че Нула и поддръжниците му ще го гледат, както и че „Токио Доум“ е възложен на Рен. Много е вероятно той да е в директна криптирана връзка с Нула през цялата игра.
— Искаш да хакнеш системата по време на мача ни?
— Да. Ще заложим нещо в теб в първия официален мач. Принуди Рен да си взаимодейства по някакъв начин с теб по средата на играта и то ще обезвреди щита, който го защитава. И ще изобличи всички данни между него и Нула.
Това звучи като добър план.
— И какво ще ми заложиш?
Хидео се усмихва леко. Взема китката ми в ръка и я обръща, а палецът му се притиска внимателно в пулса ми. Цялата трепвам и се изпълвам с топлина от това докосване. После той отдръпва ръката си от моята и прави кратък жест във въздуха. Данните ми изскачат между нас, текстът блести в бледосиньо. Гледам възхитено, докато влива моите данни в онова, което вече имаме от Рен, създавайки алгоритъм с функциите на капан току пред очите ми.
— Какво е? — питам го.
— Примка. Хвани го за китката по което и да е време на играта. Тя ще пробие през защитите му и ще ти даде достъп до данните му.
После отново взема ръката ми и увива капана около китката ми като гривна, мрежата от данни проблясва за миг срещу бледата ми кожа, а след това се скрива от погледа. Нещо в този жест буди у мен носталгия и изведнъж виждам баща ми, приведен над масата в трапезарията, да си тананика весело, докато разучава ивици плат и ги мери по китката си. До татуираната му ръка стои полупразна бутилка вино, а по пода около него са пръснати пайети и топове плат.
Отдръпвам ръката си и я свивам в скута си, внезапно почувствала се уязвима.
— Ще го направя — казвам.
Изразът на лицето на Хидео се променя. Той ме изучава с очи.
— Добре ли си?
— Нищо ми няма — започвам да клатя глава, гневна на себе си, задето съм толкова слаба. Просто спомен, това е всичко.
И точно това възнамерявам да кажа на него, след което бързо да сменя темата — но тогава вдигам поглед, срещам очите му и усещам как този път моите стени са тези, които започват да се рушат.
— Спомних си за баща си — казвам вместо това. — Имаше навика да мери по-късите парчета плат, като ги увива около китката си.
Хидео явно е уловил промяната в тона ми. — Имаше? — пита нежно.
Свеждам поглед към масата.
— Доста време измина от смъртта му.
Хидео се умълчава за дълго. В погледа му разчитам разбиране и безсилието на думите, споделено между всички, които някога са загубили близък човек. Една от ръцете му се свива в юмрук, после се отпуска. Гледам как синините по кокалчетата му се разместват.
— Баща ти е бил артист — казва ми накрая.
Кимвам.
— Вечно клатеше глава и се маеше откъде пък съм взела любовта си към числата.
— А майка ти? Тя с какво се занимава?
Майка ми. Избледнял спомен се мярва в съзнанието ми — татко държи пухкавата ми ръчичка и двамата безпомощно гледаме как тя си връзва обувките и си наглася шала. Докато татко ѝ говори с тъжен и самотен глас, аз се взирам благоговейно в сребърната дръжка на куфара ѝ, в съвършените ѝ нокти, в копринената ѝ черна коса. Още усещам допира на гладката ѝ хладна ръка по бузата ми — потупва я веднъж, втори път и се отдръпва с желание. „Толкова е красива!“ — помня, че си мислех. Вратата се затвори безшумно след нея. Скоро след това татко започна с хазарта.