— Тя ни напусна — отговарям.
Тъмният поглед на Хидео е неразгадаем, но му личи, че обмисля нещо.
— Съжалявам — казва кротко.
Отново свеждам поглед, гневна на туптящата в гърдите ми болка.
— След като татко почина, в детския дом се отвличах с маниакално ровене из твоя приложно-програмен интерфейс. Помагаше ми, нали знаеш… да забравя.
Ето го пак, този кратък миг на пълно разбиране върху лицето му, на стара мъка и тъмно минало.
— И успяваш ли да забравиш? — пита ме след малко.
Срещам погледа му.
— Твоите разранени кокалчета дават ли ти облекчение? — отговарям меко.
Хидео отправя взора си към града. Не коментира защо го питам за раните му или от колко време съм ги забелязала.
— Мисля, че знаем отговорите и на двата въпроса — прошепва.
И чувствам как затъвам в ново тресавище от мисли, блъскащи се в съзнанието ми, догадки какво ли се е случило с Хидео в миналото.
Потъваме в уютно мълчание, докато се дивим на окъпания в хиляди светлини град. Небето вече е съвсем притъмняло, сиянието на токийските неонови улици под нас заличава звездите от погледа ни. Усещам как очите ми инстинктивно се извръщат нагоре и търся поне намек за съзвездия. Полза няма — твърде навътре в града сме и по небето се виждат едва една-две точици.
Чак след малко забелязвам, че Хидео се е отпуснал назад на стола си и пак ме наблюдава, а по краищата на устните му играе лека усмивка. На приглушената светлина черното в очите му се изменя, улавя отблясъци от светещите гирлянди и от топлината на печките.
— Търсиш в небето — казва той.
Обръщам поглед надолу и се засмивам.
— Просто навик. Виждала съм звездно небе само когато татко ме водеше на екскурзии из провинцията. Оттогава все търся съзвездията.
Хидео вдига очи, а после прави едва забележимо движение с пръсти. Пред погледа ми се появява прозрачно поле с молба да приема споделена картина. Приемам. Виртуалните пластове в полезрението ми се пренастройват и изведнъж над нас се ширва истинското нощно небе, зимни съзвездия, разположени на фона на безброй звезди — сребърни, златни, сапфирени и алени, тъй ярки, че се вижда самата диря на Млечния път. Дъхът ми секва в гърлото. В този миг ми се струва напълно възможно звездно сияние да ни облее и да ни посипе с блясък.
— Едно от първите неща, които сложих в личната си картина на разширена реалност, беше безпрепятствен изглед към нощното небе — казва ми и ме поглежда. — Харесва ли ти?
Кимвам, без да обеля и дума, твърде съм развълнувана.
Хидео ми се усмихва, наистина ми се усмихва, по начин, който озарява очите му. Погледът му се разхожда по лицето ми. Толкова е близо, че ако поиска, може да се наведе и да ме целуне — и се усещам как сама се накланям към него, надявайки се, че той ще скъси и малкото останало помежду ни разстояние.
— Танака сан!
Един от бодигардовете на Хидео се приближава до нас и се покланя почтително.
— Търсят ви по телефона — казва той.
Погледът на Хидео се задържа за последно върху мен. А после той се дръпва и хладен въздух нахлува на мястото му. Направо се свличам на стола от разочарование. Хидео извръща очи от мен и поглежда нагоре. Щом забелязва изражението на бодигарда, той кимва.
— Извини ме — казва ми той, става и влиза вътре, за да приеме обаждането.
Въздъхвам. Студен бриз минава през градината и потръпвам, а после отново вдигам очи към небето, където е насложената реалност на Хидео. Представям си го как създава това звездно небе, лицето му, обърнато нагоре, точно като моето сега, жадно да види звездите.
Може би този студен вятър е добре дошъл и за двама ни — имаме нужда да избистрим главите си. Аз работя за него. Той е мой клиент. Това е лов на глави точно като всеки друг. Когато приключа — когато спечеля — ще се върна в Ню Йорк и повече никога няма да ми се наложи да ходя на лов. И въпреки всичко ето ме тук, споделям неща за майка си, за които не съм се сещала от години. Замислям се за погледа в очите му. Кого ли е изгубил от живота си той?
Тъкмо започвам да си мисля, че тази вечер няма да видя Хидео повече, когато нещо топло обвива раменете ми. Сивото му палто. Поглеждам нагоре и го виждам да минава покрай мен.
— Като че ти беше студено — казва той и пак сяда на стола си.
Придърпвам палтото му на раменете си.
— Благодаря — отвръщам.
Той поклаща извинително глава. Дано каже нещо, признаващо затанцувалата помежду ни искра… Но вместо това той казва:
— Боя се, че скоро трябва да тръгвам. Бодигардовете ми ще те изведат до таен изход, за да не бъдеш смущавана.