— Да, разбира се — отвръщам и се опитвам да прикрия разочарованието си зад весел тон, поне се надявам да е весел.
— Кога мога да те видя пак?
Поглеждам го сепнато. Цяло ято пеперуди пърха в корема ми, а сърцето ми пак започва да блъска в гърдите.
— Ами… — заговарям — освен онова, което вече обсъдихме, не съм убедена, че ще имам какво да докладвам преди…
Хидео поклаща глава.
— Не, не за доклад. Просто заради компанията ти.
Просто заради компанията ми. Погледът му е спокоен, но забелязвам начина, по който се е извърнал към мен, светлината в очите му.
— След първия мач — чувам се да изричам.
Хидео пак ми се усмихва, този път с тайната си усмивка.
— Ще чакам с нетърпение.
19
Утринта на първия ни официален мач започва с няколкократните сблъсъци между инвалидната количка на Ашър и вратата ми. Стряскам се и се будя, мрънкам и едва успявам да вдяна какво ми говори.
— Изкараха нивото! — вика той, щом тръгва на таран към вратата на Хамилтън. — Ставайте! На крак!
Изкарали са нивото. Клепачите ми хвръкват нагоре и подскачам в леглото. Днес е първият ден.
Ровя се из одеялата, докато си намеря телефона, а после набързо преглеждам съобщенията си. Имам само едно ново — от Хидео.
Не мога да преценя дали бурята в стомаха ми е породена от ужаса от първия ми мач, или от неговите думи. От две седмици насам, след вечерята ни, си говоря с Хидео почти всеки ден. Повечето ни разговори са невинни, строго делови — но понякога, когато си говорим късно вечер, усещам тръпка и тя ми напомня за онзи миг, докато вечеряхме, когато той се наведе близо до мен.
Усмихвам се.
Поклащам глава.
И нищо повече. Изчаквам за ново съобщение, но такова не идва, затова замятам крака през ръба на леглото и стъпвам на пода. Припряно навличам някакви дрехи, удрям една четка на зъбите си, свивам шарената си коса на небрежен кок и си слагам НевроЛинк лещите. За момент се вглеждам в отражението си в огледалото. Чувам пулса си в ушите. Представям си Кийра в Ню Йорк как ме гледа в игрите, сгушена на топка на дивана. Представям си как господин Арсол прави същото и не вярва на очите си.
Време е. Въздъхвам с трепет, обръщам гръб на огледалото и изтичвам навън.
Всички останали вече са в атриума, скупчени около Ашър, а той ни пуска сутрешната емисия. Отивам при тях и Хами ми кимва. Наблизо Уики търчи от един на друг и сервира на всеки любимата му закуска. За Хами — гофрета, залята със сироп и щедро отрупана с плодове и сметана, а за мен — тако с огромно количество гуакамоле отгоре. Рен, примадона съща, се суети над чиния яйчени белтъци и варен спанак, а Рошан само попийва от чаша чай с подправки и се мръщи на чинията, която Уики му поднася.
— Не днес — мрънка той.
Уики мига насреща му с най-жалния вид, който може да си придаде един дрон.
— Не желаете ли да размислите? Бъркани яйца с козе сирене са любимата ви…
Щом го споменава, Рошан позеленява.
— Не днес! — повтаря той и потупва Уики по главата. — Нищо лично.
— Яж! — подхвърля му Ашър над чинията си с бъркани яйца. — Днес трябва да хапнеш нещо, ако искаш мозъкът ти да работи!
Опитвам се да последвам съвета му, но успявам да погълна едва три залъка, преди да се откажа и да избутам чинията си настрана. Преяла съм с мисли.
Хамилтън размахва залък гофрета, набоден на вилицата ѝ, и кимва към изображението във въздуха пред нас.
— Като че първата ни игра ще е бърза — казва тя.
Първото ниво, създадено от комитета на Хидео за нашия мач, изглежда като свят от блестящи ледове и извисяващи се ледници. Пред очите ни пейзажът се върти във въздуха и ни позволява да поогледаме какво ще представлява. Под него е изреден списък с правила.
Рошан ни ги прочита на глас, сбърчил съсредоточено чело.
— Това ще е ниво с гонитби — казва той, изчопля парче фурма от яйцата си и го налапва. — Всички постоянно ще хвърчат напред-назад на индивидуални ховърбордове. Ако съборят играч от ховърборда, ще бъде възкресен една пълна дължина зад останалите, на най-ниската възможна височина над земята.
Опитвам се да обхвана с очи целия терен, докато се върти, да го запечатам в паметта си.