Докато продължавам да ликувам, изваждам файла, който успях да грабна през разбитите защити на Рен. Много е малък, сякаш съм го пуснала твърде рано и не съм успяла да сваля достатъчно данни. Ала все нещо съм успяла да докопам, нещо, което Нула вероятно е споделил с Рен. Името на една програма.
proj_ice_HT1.0
Какво? Намръщвам се, мислите ми препускат, опитват се да открият някакъв смисъл в името. proj_ice. Project Ice — Проект Лед. Това нещо общо с Белия свят ли има? HT. Хидео Танака. Проект Лед, Хидео Танака. Може да е нещо, свързващо Хидео с първия рунд от турнира. Или?
Лед, заледявам… И изведнъж разбирам. Сърцето ми примира от ужас. Боже господи!
Нула иска да убие Хидео.
И точно в този миг всички светлини на стадиона угасват.
20
Стадионът потъва в мрак. Публиката надава стреснати викове. Коментаторите се мъчат да надвикат хаоса и да поддържат някакво подобие на ред.
— Останете по местата си, моля! — казва един все тъй весело. — Имаме временна повреда, но скоро ще я поправят.
Сред катраненочерния мрак се взирам в червено съобщение за грешка, трепкащо пред очите ми.
Непозволен потребителски достъп
Активиралият се файл трепва веднъж, а после изчезва — самоунищожава се. Оставам с поглед, взрян в празна обвивка — само тя е останала от всичко, изтеглено от обекта в играта. Файлът е бил програмиран да се самоунищожи, ако не който трябва успее да се докопа до него. Дали Нула е решил да продължи да се бърка из нивата на Warcross, за да предава информация на последователите си? И ако това е вярно — кой друг в игрите работи за Нула?
Но точно в този миг нищо от това няма значение. Докато ние с Хидео се мъчехме да откраднем някакво инфо от Рен, Нула също е бил зает — бъгнал е самата арена. Спрял е тока.
В момента охраняемите врати горе на балкона са блокирали и не работят.
Осъзнаването на този факт така ме поразява, че чак ми спира дъхът. Незабавно звъня на Хидео.
— Излизай оттам! — казвам припряно в мига, щом се свързвам. — Животът ти е в опасност! Веднага! Вземи…
Още не съм довършила изречението и виждам как сред балконските места припламва искра. Присветва веднъж, после и втори път и мракът се завръща. Хората в публиката поглеждат озадачено нататък, но аз знам какво трябва да е било това.
Изстрели.
— Хидео? Хидео! — мъча се да се свържа наново, но не успявам. Проклинам всичко и всички и тръгвам опипом през тъмното. Явно НевроЛинк също е бъгнат, защото никой не използва функцията му за нощно виждане или виртуална решетка. Охранителните екипи са извадили фенерчета — тънки лъчи летят из арената и цепят мрака. Разположението им и фотографската ми памет ми помагат да се досетя приблизително кое къде се намира на стадиона. Преди да са успели да дойдат и да ме спрат, зарязвам съотборниците си и хуквам през тъмното. Хората протестират, когато се блъскам в тях или ги настъпвам. Като че минава цяла вечност, докато най-сетне се добирам до стълбите. Прескачам на сляпо по две стъпала наведнъж и в движение се мъча да пратя съобщение на Хидео.
Отговор няма.
Щом стигам втората стълбищна площадка, червени аварийни светлини осветяват арената. Макар и да мъждукат едва-едва, след катранената тъма примижавам срещу тях. Горе мигат охранителни камери. Гласовете на коментаторите звучат възможно най-успокояващо, докато се мъчат да организират публиката. „Внимавайте къде ходите, хора!“ Публиката като че не осъзнава присъствието на въоръжен човек тук.
Стигам до охраняваната ложа точно когато виждам и бодигардовете на Хидео, скупчени в нея. Погледът ми трескаво търси познатото му лице. Едва не припадам от облекчение, щом го забелязвам приведен в ложата, заобиколен от бодигардове и колеги. Изглежда невредим. До него Кен говори припряно на няколко от гардовете с тих сърдит глас.
— Какво стана, по дяволите? — питам трескаво, щом притичвам до него. — Къде е стрелецът?
Кен ме разпознава и ме поглежда мрачно.
— Охранителните камери тук горе въртяха стари кадри. Охраната души наоколо и се мъчи да хване стрелеца.
Съсредоточавам се върху действията на Хидео. Един от бодигардовете му лежи на пода с разкривено лице и стиска рамото си. Ръцете му са изцапани с кръв. Разпознавам го — едната от верните и неизменни сенки на Хидео, които съм виждала да го следват навсякъде. Лицето на Хидео е помръкнало от загриженост, очите му — почернели от онзи дълбок и черен гняв, който видях и в спомена му. Говори тихо нещо на пострадалия, а той клати глава и се мъчи да седне на пода. До него друг бодигард също клати глава, докато слуша какво му говорят в слушалката.