— Полицията навън не е могла да го настигне, сър — казва той.
Хидео не откъсва очи от ранения.
— Продължавайте да търсите! — гласът му е заплашително тих.
Бодигардът пристъпва от крак на крак.
— Казват, че са го загубили в празната постройка на паркинга…
— Тогава я разкъртете и го намерете! — отвръща простичко Хидео.
Този път бодигардът не се колебае. Щом Хидео го поглежда с вдигната вежда, мъжът бързо се покланя.
— Слушам! — и тръгва да излиза заедно с още двама.
— Не бива да оставаш тук — казва Кен на Хидео с приглушен глас. — Повтарям за последно — на арената ще се оправя аз. Прибирай се.
— И сам мога да се оправя.
— Ти нали разбираш, че току-що някой се опита да те убие? — озъбва му се Кен. — Това тук не ти е само някакъв си бъг в играта… Тук става дума за животa ти!
— И в момента съм не по-малко жив, отколкото преди нападението. — Хидео впива поглед в приятеля си. — Ще се оправя. Утре ще говорим.
Всичко това звучи като стар спор, който Кен така и никога не е печелил, и ми хрумва, че сигурно не за пръв път животът на Хидео е под заплаха. Кен изсумтява раздразнено и вдига ръце.
— Не че в университета имаше навика да ме слушаш — измърморва той.
Щом ме вижда, Хидео изправя гръб.
— Ако не беше обаждането ти секунди преди нападението — казва той, — сега аз щях да лежа прострелян на земята.
Студена тръпка разтърсва цялото ми тяло. В един-единствен миг задачата ми се превръща от вълнуващо преследване в нещо много по-злокобно. Мислех си, че се приближавам, че напредвам — а се сблъсках с още по-голям ужас. Дали някой от другите ловци на глави е видял какво стана току-що? Поглеждам пак кръвта по рамото на бодигарда. Във въздуха се носи едва доловима металическа миризма. Стомахът ми се сгърчва от старата паника, познатата отчаяна решимост да реша тази задача. Всичко си има решение. Защо точно това не мога да намеря?
Хидео помага на ранения си пазител да стане и му говори тихо, докато друг от хората му намята с черен блейзър кървящото рамо и го скрива от очи. Каквото и да му е шепнел Хидео, било е твърде тихо и преводачът ми не го е уловил, но то успява да предизвика благодарност в погледа на ранения.
— Потулете го — казва след малко Хидео и оглежда всички ни. — Нападението беше неуспешно. Издирваме заподозрения. Няма нужда да всяваме паника сред народа.
— Хидео… — обаждам се, но изражението на лицето му ме кара да млъкна.
— Отивай при отбора си — казва той нежно. — Продължи си празнуването. По-късно вечерта ще поговорим.
— А ти нали отиваш на някое безопасно място?
Той кимва, а бодигардовете поемат пострадалия си приятел и Хидео проследява с поглед как го повеждат надолу по едно стълбище за частно ползване. Мога само да гледам. Хидео е изправил рамене, стойката му е спокойна — ала погледът му е напрегнат и е далече оттук. Юмруците му се свиват и отпускат отстрани на тялото. Макар и да не го показва, аз усещам, че е потресен.
Кен улавя погледа ми и го задържа. „Поговори с него“ — като че ми казва. Усещам безмълвната му молба на приятел, който познава Хидео достатъчно добре и знае колко невъзможен е понякога.
— Хидео — казвам тихичко. — Трябва да се махнеш оттук. От Токио. Да отидеш на някое по-уединено място.
Лампите на стадиона най-сетне светват и заливат пространството с ослепително сияние. Пред очите ми изскачат звезди и примигвам, за да ги прогоня. Долу в ниското тълпата мърмори вяло и объркано, докато продължава да се изнизва към изходите, но шушненето бързо се заменя отново с ликуване в чест на резултата. Никой не знае какво се е случило току-що. По високоговорителите охраната успокоява народа:
— Транзистор е дал на късо по горните нива на купола, но вече всичко е под контрол! Моля, внимавайте къде стъпвате и следвайте обозначенията към изходите!
Докато хората се източват навън, Хидео се обръща и ме поглежда. Очите му все още са в онзи тъмен цвят и погледът му е гневен, леден, решителен.
— Никъде няма да ходя — заявява той, а после се обръща на другата страна и тръгва заедно с бодигардовете си.
Щом Хидео излиза, Кен пристъпва близо до мен.
— Пробвай пак — прошепва ми той. — По-късно.