— Той теб въобще не те слуша! Защо да слуша мен?
Кен кимва.
— Имай ми вяра. Той достатъчно често говори за теб — и преди да възразя, ме изглежда многозначително. — Теб ще те послуша. Моля те.
21
Ако съм си мислела, че досегашното публично внимание към моята персона е било съкрушително, то нищо не е в сравнение със сегашното, непосредствено след първата ни победа. Още не сме излезли от „Токио Доум“, а първите огромни кадри вече са се появили по стените на сградите около арената, придружени с грамадни крещящи заглавия.
АШЪР УИНГ И ПЪРВАТА ИЗБРАНА ЕМИКА ЧЕН
ИЗВЕЖДАТ „ЕЗДАЧИТЕ НА ФЕНИКСИ“
ДО ПОРАЗИТЕЛНА ПОБЕДА С ОБРЪЩАНЕ НА РЕЗУЛТАТА
Под всяко от тези заглавия не спират да въртят кратък преглед на изпълнението ми — косата ми се вее на вятъра, а фигурата ми, приведена върху главата на дракон страшилище, впримчва в ласо главата му и я смъква към Джена. Двата герба — фениксът и качулатите демони, надвиснали във въздуха над стадиона, сега са се преобразили единствено в нашия феникс, разперил пламтящи криле по цялата ширина на купола и извил тържествуващо глава към небесата.
И нивото ми е скочило до небесата: от 28-о на 49-о.
Но аз мисля само за това, че тази вечер Хидео можеше да умре. И че никой не го знае. Мислите ми продължават да се блъскат и да се връщат отново и отново към думите на Кен. „Теб ще те послуша. Моля те.“ Какво ли му е разправял за мен Хидео, че да мисли така?
Тайфа репортери връхлита върху бодигардовете ни, докато бягаме от арената към чакащите ни коли, и изведнъж вече не виждам нищо освен безкрай от ярки светкавици и микрофони.
— Тази вечер няма да има тренировки! — възкликва Ашър, когато най-сетне стигаме до очакващата ни лимузина и всички се качваме вътре. Другите ликуват, а той нарежда на колата да ни откара в Шибуя вместо в общежитието. Зад нашата кола екип от бодигардове се качва на втора кола и ни последва. Репортери с микробуси се мотаят из трафика наоколо и се влачат подире ни. Продължавам да мисля за Хидео и вместо да вдигна очи и да се усмихна на репортерите през прозореца, както прави Ашър, аз продължавам да държа под око Рен, който тупа Рошан по рамото.
Пред погледа ми примигва съобщение. От Кен е.
Почти мога да усетя нетърпението на Кен, докато ми отговаря.
Съотборниците ми избухват в смях и аз стреснато вдигам поглед към тях. Тази вечер ще празнуваме и те ще очакват да съм също толкова развълнувана от победата ни, колкото те самите. Ако си тръгна прекалено рано, веднага ще започнат да чоплят темата и да любопитстват, а и Рен ще стане подозрителен.
— Ей! — подвиква ми Хами, вдигам очи и виждам любопитното ѝ изражение. Бузите ѝ още са поруменели от победата. — Добре ли си?
Странно ми е, че никой друг на стадиона не знае какво е станало, как сигурно наистина си мислят, че двете присветвания сред седалките на балкона са били гръмнали транзистори, а не изстрели. В момента сигурно всичката ми тревога е изписана по лицето. Пускам ѝ бляскава усмивка и се надявам да изглежда убедителна, а после поклащам глава.
— Фантастично се чувствам! Просто още съм в шок.
Хами се ухилва и издига няколкократно юмрук във въздуха. Той едва не се удря в тавана на лимузината.
— Караоке, бейби! — провиква се тя и всички останали подвикват заедно с нея. И аз викам, ликувам възможно най-шумно, за да потисна бурята от мисли, назряваща в главата ми. Така се пъна да го докарам, че чак почвам да си вярвам.
Скоро вече сме настанени в лъскав, луксозен караоке бар в сърцето на Ропонги, квартала на нощния живот. Мъже в черни костюми охраняват всеки вход и изход. Залите са облицовани с огледала от пода до тавана, отразяващи светлината на пищните полилеи, а входовете за всяка частна караоке стая са боядисани в блещукащо злато. Пред всяка врата стоят виртуалните фигури на усмихнати супермодели, които поздравят всеки от нас по име, докато минаваме покрай тях. Оглеждам се нагоре и надолу по коридора, запаметявайки в главата си пътя към изхода, а после влизаме в собствената си частна стая.
Музиката е надута до оглушаване, а аз съм притисната на канапето между Хами и Ашър, когото сме извадили от инвалидната количка и сме настанили на меката мебел. Рен се смее, докато избира песен заедно с Рошан. Всеки път, когато превъртят на ново парче, стаята се преобразява, за да се нагоди към него — филмовата класика на Селин Дион превръща стаята в носа на „Титаник“, а „Трилър“ на Майкъл Джексън ни обгражда с танцуващи зомбита. Рошан, обикновено сдържан, сега си умира от смях, докато Рен разправя нещо на френски. През цялото време наблюдавам Рен с крайчеца на окото си. Никой друг ли не забеляза изражението му след края на играта? Дори и сега в стойката му проличава напрежение, сякаш тази вечер нещата не са се развили така добре за него, колкото за останалите от отбора.