Сега единият идва при мен и ми казва да изпъна ръце. Изпълнявам. Той ме претърсва старателно. Остава доволен и се опитва да ме скрие под чадър, докато притичвам към входа.
— Благодаря, но нямам нужда вече от чадър — казвам на мъжа. Той ме поглежда косо, все едно никога не е получавал подобно нареждане, а аз му посочвам подгизналите си дрехи. — Сериозно!
Той неохотно прибира чадъра и вървим смълчано, докато стигаме главния вход. Чувам как вътре в къщата лае куче.
Отваря Хидео. Бодигардът му примигва изненадано, сякаш Хидео не прави често такива неща. Още е облечен в по-раншните си дрехи, но единият ръкав на ризата му е запретнат до лакътя, а в момента сваля копчето на другия ръкавел. Яката му е вдигната, горните няколко копчета на ризата — разкопчани, а черната му папийонка се мотае свободно около раменете. Няколко капки дъжд са намокрили косата му, сребристият кичур сияе в бяло. Изглежда угрижен и смутен и изведнъж това стряскащо ми припомня колко е млад. Толкова лесно се забравя.
— Мокра си до кости — казва той.
Прокашлям се.
— А ти си жив — отговарям. — Това е хубаво.
Бодигардът ни оставя сами. Хидео отваря широко вратата и ме въвежда вътре. До него подтичва дебело оранжево-бяло куче с къси крака и грамадни остри уши. То спира пред мен, размахва късата си опашка, поглежда ме приятелски и диша тежко. Погалвам го, после свалям до вратата мокрите си обувки и колебливо пристъпвам вътре.
Домът е безупречно чист, с високи тавани и красиви съвременни мебели. Тиха музика свири отнякъде, от вградена озвучителна система. За моя изненада не виждам виртуални букви, цветове или цифри никъде из къщата. Всичко е истинско. Колко ли струва такава разкошна къща в толкова скъп град като Токио?
— Трепериш — казва ми Хидео.
Свивам рамене.
— Само чакай да ги махна тия дрехи. — После се усещам какво съм изтърсила и бузите ми пламват. — Тоест не намеквам, че…
Крайчетата на устните му трепват в усмивка — кратък отдих от угрижеността — и той ми кимва да го последвам.
— Ще ти донеса сухи дрехи.
— Днес успях да надникна само в един файл на Рен — казвам на Хидео, докато вървим по коридора. А после му казвам и как се нарича файлът. — Очевидно днес Нула е планирал да, ами… да те убие. Как е бодигардът ти?
— Ще живее. Имало е и по-лоши атаки от днешната.
По-лоши атаки.
— Нещо за виновника?
Хидео поклаща глава, докато навива и втория си ръкав. Изморен е, мрачното му настроение още не се е разсеяло.
— Кен казва, че токът спрял напълно. В настаналата суматоха онзи, който и да е бил, е успял да се измъкне и да се смеси с тълпата. Ще преровим всяко кътче и всяка пролука на стадиона за улики, но няма да те лъжа. Били са добре подготвени.
Виновникът още е на свобода. Мъча се да преглътна страха си.
— Като не успяха днес, това не значи, че Нула не изчаква зад кулисите да се задейства отново! Това може да е част от грандиозния му план. — Вдишвам дълбоко. — Пак ще се пробват. Може дори да са се пробвали и преди това. И ще има още много случаи, когато няма да те пазят толкова добре като на стадиона.
Устните на Хидео леко се изопват, но това е единствената му реакция по въпроса за неговата безопасност. Той се спира и ме поглежда.
— А постъпвали ли са някакви данни за теб?
Двоумя се. Не ми бе хрумвала възможността Нула да тегли инфо за мен, и от тази идея ме полазват тръпки, макар и явната загриженост на Хидео да ме сгрява.
— Не би трябвало да е възможно — отвръщам. — Аз съм си добре. Освен това не за мен трябва да се тревожим. Колкото повече частици от тази загадка изнамирам, толкова по-злокобна изглежда.
— Моята охрана е свикнала да внимава. След твоето предупреждение претърсихме напълно дома ми. Ще проявят бдителност.
— Не за това говоря. Хидео — тази вечер ти едва не умря! Разбираш го, нали?
— Тук съм добре защитен. Само в къщата има осем бодигардове. — Той кимва към останалата част от къщата. — Но така или иначе ти като че ли все повече и повече се доближаваш до разнищване на загадката.
— Не разбирам как можеш да се отнасяш толкова спокойно към това — казвам и ядът ми нараства. Нищо чудно, че Кен изглеждаше толкова вбесен. — Трябва да се махнеш от Токио. Тук не си в безопасност. Оставането ти тук те поставя под заплаха.
Хидео ми хвърля сериозен поглед.
— Няма да позволя някаква си смътна заплаха да ме прогони от града ми — заявява той. За пръв път, откакто го познавам, в гласа му се промъква гневна нотка. — Не за първи път някой ме набелязва, няма да е и за последен.