Тъкмо се каня да му повиша тон… и кихвам. Хладният въздух в къщата се просмуква в подгизналите ми дрехи и се усещам, че зъбите ми тракат.
Хидео стисва устни.
— Ще продължим, след като се стоплиш. Ела с мен.
Стигаме до просторна спалня — стъклените ѝ стени извеждат към ведра дзен градина, обкичена със златисти фенери. В странична ниша е разположена голяма баня.
— Не бързай — казва Хидео и кимва към банята. — Когато си готова, ще продължим разговора. Желаеш ли чай?
„Хубава чаша чай след покушението над живота ти. Ами че как!“ Кимвам — прекалено съм премръзнала, за да споря.
— Да, с удоволствие.
Хидео затваря вратата на спалнята и ме оставя сама. Издишвам бавно и продължително. Засега не успявам много-много да го убедя, че се намира в истинска опасност. Въздъхвам и събличам суитшърта, джинсите и бельото си и подреждам всички дрехи внимателно покрай ваната да съхнат. Отражението ми в огледалото привлича погледа ми — гримът за турнира сега изглежда размазан и опушен, разтекъл се от дъжда, а косата ми виси на мокри шарени кичури. Нищо чудно, че Хидео не се вслушва в съветите ми — изглеждам като чалната. Погледът ми плъзва от образа ми към останалата част на банята. Душкабината е огромна, а стационарният душ, имитиращ дъжд, е монтиран директно на тавана. Завъртам крана и оставям топлата вода да вдигне пара, после влизам вътре.
Душът отмива някои от оплетените ми мисли и когато излизам, се чувствам малко по-спокойна за присъствието си тук. Избърсвам се с хавлия и сплитам мократа си коса на две рошави плитки, после излизам от банята.
Там вече ме чака комплект чисти дрехи. Кремав пуловер. Свободно пижамено долнище. Нахлузвам пуловера — мирише досущ като Хидео и ми е толкова голям, че провисва чак до коленете. Деколтето се плъзва настрана и оголва едното ми рамо. Долнището на пижамата дори не го обличам. Много е дълго.
Отивам до вратата на стаята, отварям я и се подавам навън да го повикам.
Но той вече е там — държи в едната си ръка чаша чай и тъкмо се готви да почука с другата по вратата.
— Еми… — заговорва той, щом ме вижда, но гласът му секва. И двамата се вцепеняваме.
Хидео примигва. Погледът му се стрелва към широкия бял пуловер, с който съм облечена, а после бързо се отклонява.
— Исках да те попитам дали имаш някакви предпочитания към чая — казва той.
Раменете и краката ми изведнъж ми се струват много разголени, а поруменелите ми бузи пламват като магма. Започвам да ломотя нещо.
— Извинявай. Аз… аз тъкмо смятах да те питам, ъъъ, дали ти се намират по-малки гащи. — Пак се издъних! — Искам да кажа… То не че ще ти се намира панталон, толкова малък, че да ми става… — закопах се още по-дълбоко. — Такова де, пижамата постоянно ми се смъква… — Страшно ме бива да копая. Мръщя се, после поклащам глава и млъквам, а ръцете ми описват кръгове във въздуха, все едно могат да предадат какво искам да кажа.
Хидео се позасмива. Освен ако въображението не ми играе номера, и неговите бузи леко поруменяват.
Излизам от унеса си и му трясвам вратата пред лицето.
Следва пауза, а после се чува познатият глас на Хидео:
— Извинявай — казва той. — Ще ти намеря нещо по-подходящо. — А после стъпките му отекват по коридора.
Отивам до леглото, заравям лице в чаршафите и простенвам.
Малко по-късно Хидео открехва вратата, пъхва чифт шорти вътре и ми ги размахва слепешката. Вземам ги. Пак са ми торбести, но поне не падат.
Измъквам се в коридора и отивам във всекидневната, където Хидео чете до пламтяща камина. Кучето лежи в краката му и похърква. Тук прозорците гледат към градината и се чува как дъждът се сипе като мъниста по стъклата. По стените са окачени портрети и рафтове с книги — недокоснати ранни издания, стройно подредени и артистично аранжирани. Има и рафтове с наредени по тях старинни видеоигри и конзоли, както и с прототипи — явно на най-ранните версии на очилата НевроЛинк. Някои са грамадни като тухли, но всяка става все по-малка и по-лека, докато най-накрая виждам първия официално произведен модел на очилата, подпрян в края на рафта.
Щом ме чува да се приближавам, Хидео вдига очи от книгата си, а после забелязва, че разглеждам рафтовете му.
— Майка ми добре се грижеше за първите ми прототипи на НевроЛинк — казва той. — С баща ми се погрижиха да ги запазят.
Майка му, невроложката, и баща му с работилницата за поправка на компютри.