Кимвам като насън, сякаш не мога да спра да вземам този наркотик.
— Да.
22
През следващите дни се провеждат и първите мачове на останалите официални отбори. „Андромеда“ разбиват „Хрътките“ за рекордно време — светът им е разположен сред лабиринт от огнени катакомби. „Зимните дракони“ бият „Титаните“ сред изпълнена с капани джунгла. „Преследвачите на бури“ побеждават „Кралските копелета“ сред неоновите улици на футуристичен космодрум. „Соколите“ надвиват „Фантомите“, „Борците за свобода“ бият „Ветроиграчите“, „Рицарите на облаците“ размазват „Магьосниците“ и за голяма изненада на всички, „Зомби викингите“ отбелязват победа над „Точните стрелци“.
Гледам и анализирам всеки мач заедно със съотборниците си. Тренирам с тях и вторият кръг на игрите започва. Вземаме бърза победа срещу „Преследвачите на бури“, където Ашър и противниковият капитан, Малакай, се изправиха един срещу друг на върха на една изолирана кула, докато останалите се биехме по стълбите ѝ, докато се опитвахме да се изкачим при тях.
Всеки ден ровя в купищата данни на другите играчи. Следя за още някакви признаци у Рен, докато обикаля из общежитието. Той не ме поглежда в очите. Питам се дали знае.
Нощем сънувам, че съм в леглото на Хидео, омотана в чаршафите му, ръцете ми галят голия му гръб, а неговите прегръщат жарко бедрата ми. Сънувам и как някой нахлува в дома му. Сънувам как безлика фигура в тъмна броня надвисва над леглото му и го наблюдава безшумно; как на другата сутрин по новините излъчват за смъртта му. После се будя, останала без дъх.
Будя се и виждам съобщението от Хидео на телефона си, а навън е мрачен, бурен ден. Светлината в стаята ми е синьо-сива, а сърцето ми тупти след поредната нощ, изпълнена с неспокойни сънища. Прочитам съобщението му още няколко пъти, докато се уверя, че е жив и здрав, а после отпускам тежко глава върху възглавницата и въздъхвам, отмаляла от облекчение. Усмивка, предизвикана от думите му, играе едва-едва в ъгълчетата на устните ми.
После сядам на леглото, навличам си фланелката и се запътвам към банята да си сложа лещите. Когато се връщам, пред очите ми мига знак за покана и ме пита искам ли връзка с Хидео. Приемам и миг по-късно виртуалният Хидео е в стаята ми — все още гол до кръста, тъкмо си слага фланелка. Ухилвам се, изкушена да му кажа да си остане гол. Той си налива чаша кафе, а кучето се клатушка радостно в кръг около краката му. Приятно и странно е да видя Хидео такъв, какъвто никой друг не го вижда — като момченце, ненапрегнат, напълно уязвим, с разчорлена, мокра от душа коса и увиснало ниско на бедрата долнище на анцуг. Бледата дъждовна светлина от прозорците изсветлява краищата на косата и озарява лицето му.
Щом ме зърва, той се усмихва.
— Преди да си попитала — казва той и кимва нататък, накъдето не мога да видя, — бодигардът ми стои точно до вратата.
Усмихвам му се в отговор и тръсвам глава.
— Радвам се, че най-сетне се отнасяш сериозно към своята безопасност. — После отрезвявам. — Сигурно не си обмислил варианта да напуснеш Токио, нали?
Хидео отпива от кафето си.
— Тази седмица започва третият кръг. Ако не съм там, хората ще почнат да задават въпроси.
Въздъхвам.
— Просто… помисли си за това. Моля.
Някъде извън картината го извиква бодигард. Хидео леко обръща глава.
— Танака сан! — казва бодигардът, а субтитрите ми превеждат. — Репортерите са готови за вашето интервю.
Хидео нехайно махва с ръка и кимва леко на бодигарда си.
— След малко — казва той и тръгва насреща ми, докато ни отделя не повече от педя разстояние, а после се навежда към мен. Ако и двамата в момента се намирахме в моята стая, сигурно щях да усетя как диханието му докосва шията ми.
— Обещавам да си помисля за това — прошепва ми той. — Но и ти трябва да разбереш колко ми е трудно, когато ти още си в града.
Пръстите на краката ми се свиват и потрепервам от наслада. През връзката ни усещам как емоциите ми го застигат на талази.
Безнадежден си.
Само сутрин.
Имам спомен, че беше особено безнадежден и онази вечер.
Той свежда поглед, миглите му улавят утринната светлина. По устните му трепти усмивка.
Иска ми се да можех да те целуна сега.
Ами ако не ти позволя? — дразня го.
Това ме нарани, Емика.
Засмивам се.
Може би искам да целуна някой друг.