През лицето му пробягва ревност, а очите му потъмняват като угаснали въглени. Въпреки физическото разстояние помежду ни усещам емоциите му през връзката ни също толкова силно, както и в онази нощ, когато бяхме заедно, онова възхитително горещо желание.
Ела у нас. Довечера.
Тонът му предизвиква тръпки в стомаха ми.
Аз… Не мога. Съотборниците ми…
Ще се постарая да си заслужава да ми отделиш време.
Тръпките се превръщат в салта.
— У вас? — питам плахо, неспособна да прикрия собствената си усмивка.
Той се разколебава. Неувереността се завръща по лицето му, в нея се промъква и нишка на страх и за миг ми се струва, че ще поклати глава и пак ще размисли. След кратка пауза обаче той ме изненадва с кимване.
Ела с мен тази вечер. Ще ти покажа стария си дом.
Пулсът ми се ускорява. Това е още една тайна от миналото му — долавям го в гласа му. Усещам се как кимвам.
Добре — отговарям.
После двамата излизаме от чата и отново оставам сама в стаята си. Издишвам дълбоко, после ставам и излизам в коридора.
Докато сляза долу, навън плисва проливен дъжд. Хами и Ашър са се разположили на диваните във всекидневната, увлечени в тих спор как най-добре да разбием защитата на „Рицарите на облаците“. Ръката на Ашър е отпусната върху облегалката на дивана, пръстите му разсеяно докосват рамото на Хами, а тя не се дърпа. Рошан играе някаква игра и се излъчва на живо по социалните си канали. Рен не се вижда никакъв. Общежитието е тихо, чува се само плющенето на дъжда по стъкления покрив на атриума.
— Емика…
Едва не изскачам от кожата си, щом чувам гласа на Рен. Юмрукът ми инстинктивно изхвърча нагоре, завъртам се и го виждам застанал зад мен в коридора, извърнат, все едно се е запътил към стаята си. После издишвам и свалям ръка. Трябваше да го усетя там — нали уж имам отличен пространствен усет. Способността му да се придвижва безшумно ме дразни.
— Изкара ми акъла — изтърсвам.
Реакцията ми го кара само да повдигне вежда, после ми отговаря на френски. Прозрачният бял текст на превода изниква пред очите ми.
— Винаги ли си готова да удариш човека, който те изненадва?
Заради всичките ми мисли, подозрения и следенето на Рен през последните няколко седмици явно в негово присъствие нервнича повече, отколкото ми се иска.
— Само тези, дето се спотайват в тъмни коридори — измърморвам и се мъча да се стегна.
— Да имаш малко време? — пита той и ми кимва да отида при него. — Искам да ти покажа нещо.
— За какво?
Рен се взира спокойно в мен.
— За Хидео.
Примигвам, за момент се стъписвам и не мога да отговоря, а погледът ми се стрелва към очите на Рен. Той ме наблюдава внимателно. Какво ли е забелязал в израза ми? Дали нарочно се е опитал да ме излови неподготвена, за да види каква ще е реакцията ми? Бързо се стягам и му пускам един объркан смях.
— Защо… Да не би най-накрая да съм цъфнала в някой таблоид? — казвам с пресилена веселост в гласа.
В отговор Рен се ухилва.
— Нещо такова. — От думите му ме побиват тръпки. — Ела да си побъбрим в стаята ми.
Ако не отида с него, ще изглеждам подозрително. Затова тръгвам подире му по коридора. „Няма нищо“ — казвам си. А и това може да ми даде възможност в лова, каквато обикновено не ми се предоставя: да поговоря директно с една от потенциалните си мишени.
Никога досега не съм влизала тук, но стаята му няма как да я сбъркаш — още от коридора чувам приглушения, плътен ритмичен бийт на прага на чуваемостта. Вратата се плъзва и се отваря, щом Рен застава пред нея, и разкрива голям апартамент, осветен с приглушено неоновосиньо сияние. Той влиза. Аз се поколебавам, а после го последвам.
Стаята на Рен изглежда напълно различно от моята, като че той я е преобзавел по свое усмотрение. Стените са покрити с квадрати от гофриран дунапрен, а в центъра на стаята има маса с формата на арка, над която във въздуха се рее система от плаващи екрани — някои с изображения на звукомери, други с някакви измерватели и показатели, които изобщо не мога да разконспирирам. Към масата са прикрепени също клавиатура на пиано и панел с плъзгачи. Чифтът персонализирани златни слушалки с крилца на Рен лежи на плота. Стаята пулсира с плътен стегнат бийт, от който подът вибрира, а сърцето ми започва да бие в ритъм. Погледът ми обхожда обстановката благоговейно, макар и да търся улики. Мълчаливо изкарвам пред очите си хакнатия профил на Рен и информацията за него грейва с полупрозрачни букви край него.
— Искаше да поговорим за Хидео? — питам.