И Рен знае, че съм замесена.
23
Няколко часа по-късно, когато се срещам с Хидео в частна кола, все още не съм се отърсила от разговора с Рен. Думите му може и да не са били двусмислици. Но този трак не беше случайност. Той знае, че съм била в Тъмните светове да го проследя — или най-малкото, че и аз съм била в Пиратското свърталище по същото време.
И да е забелязал моята угриженост, Хидео не го споменава. И той сякаш е отнесен. Дори и без връзка между линковете ни забелязвам някакво безпокойство в него, нещо, което прави погледа му отстранен, и то е същото, което го накара да се откъсне от мен онази нощ в дома му. Питам се дали да му кажа за разговора си с Рен, но после се отказвам. Твърде неясно е. Трябва да задълбая по-надълбоко.
Пътуваме бавно в дъжда и когато два часа по-късно пристигаме сред гористите покрайнини на Токио, се чувствам благодарна за това. Градът отстъпва на заоблени хълмисти възвишения и тесни улички със спретнати триетажни къщи с изящни покриви, боядисани в червено и черно. От двете страни на пътя се редят борове. Самотен пешеходец броди по тротоара, наблизо градинар грижливо подкастря плет — ала освен тихото щракане на ножиците му друг звук не се чува. Най-сетне колата спира пред къща в края на улицата, алеята пред нея е украсена с кръгли храсти и камъни. От двете ѝ страни в строен ред са наредени саксии с цветя. Лампата над входа свети, макар все още да е късен следобед.
Хидео звъни на вратата. Отвътре приглушено се обажда нечий женски глас. Миг по-късно вратата се отваря и там застава възрастна жена, облечена в спретнат пуловер, панталони и пантофи. Тя мига насреща ни зад очила, които уголемяват очите ѝ. После, щом вижда Хидео, покрай очите ѝ разцъфват радостни бръчици, тя се засмива, подвиква нещо през рамо на японски и протяга ръце към него.
Хидео се покланя — толкова ниско не съм го виждала да се покланя на никого.
— Ока сан! — възкликва той и я притиска в топла прегръдка. Усмихва ми се смутено, когато тя посяга и го потупва по двете бузи като малко момченце. — Това е майка ми.
Майка му! Топло чувство ме изпълва и предизвиква трепет у мен. Изчервявам се и по примера на Хидео правя нисък поклон. Хидео кимва към мен.
— Ока сан — казва той на майка си. — Kochira wa Еmika san desu.
„Това е Емика“ — изписва преводът.
Измърморвам срамежливо „здравейте“ и почтително накланям глава. Тя ми се усмихва сърдечно, потупва и мен по бузите, а после май казва нещо за косата ми. След това въвежда двама ни вътре, далеч от света.
Събуваме се до вратата и слагаме пантофи, предложени ни от майката на Хидео. Вътре домът е слънчев, уютен и съвършено безупречен, украсен със снимки в рамки по стените и зелени саксийни растения, глинени гърнета и странни метални скулптури. Бамбукова рогозка и мек килим са постлани на пода във всекидневната под ниска масичка с чайник и чаши за чай. Зад отворена плъзгаща се врата се вижда дзен градина с буйна зеленина. Сега виждам защо Хидео е обзавел така къщата си в Токио — тя сигурно му напомня за тук, за истинския му дом. Тъкмо се готвя да отбележа колко умилително традиционен е той, когато автоматичен глас се обажда от високоговорителите, монтирани някъде в тавана.
— Добре дошъл у дома, Хидео сан — произнася гласът. В кухнята печката се включва под чайника, без никой да я докосне. Е добре де — умилително традиционен, тук-там с по някое високотехнологично удобство.
Малко по-късно баща му излиза да ни поздрави. Гледам и потискам надигналата се у мен завист, докато двамата се суетят около сина си с цялото въодушевление на родители, които далеч не виждат децата си толкова често, колкото им се иска. Майката на Хидео възкликва, че трябва да ни приготви нещичко за хапване, тича в кухнята и зарязва очилата си на масата. Хидео ги взема, тръгва подире ѝ и нежно ѝ напомня да си ги сложи. После отваря хладилника и вижда, че там няма никакви продукти, с които да се приготви нещо за хапване. Майката на Хидео се мръщи озадачено — сигурна била, че все нещо се намира. Хидео ѝ заговаря тихо и нежно, обгърнал с ръка раменете ѝ и я уверява, че веднага ще поръчаме храна. Баща му гледа от коридора и се закашля — кашлицата му загатва за някакво хронично заболяване. Родителите му не са стари, ала изглеждат много по-крехки, отколкото трябва да са на тяхната възраст. Това ме кара да се размърдам на мястото си — събудило е у мен неприятни спомени.