Затварям очи с полуразтворени устни и се потапям в топлината на ръцете му, които ме обвиват, на целувките му по мократа ми кожа. Грубите белези по кокалчетата му драскат по кръста ми, когато ръцете му ме притеглят към тялото му. В очите му сега има срамежливост, която го прави да изглежда тъй млад, и това изражение притегля сърцето ми към него. Не помня кога сме започнали да се целуваме, и кога спираме, и кога той се обляга на мен изнемощял и шепне името ми. Сякаш съществуваме сред мъгла от топлина и сумрак и не зная къде се изгубва времето, ала като че ли докато ми мигне окото, се стъмва и скоро вечерта ни поглъща. Сега сме притихнали, подпрели глави на камъните около извора, и гледаме как окачените наоколо фенери огряват водата в златно. Звездите горе грейват една по една — истински звезди, не виртуална симулация. Едва се е смрачило, ала аз толкова звезди през живота си не съм виждала, покрили са небето с воал от светлина.
Хидео също е извърнал лице към звездите.
— Сасуке си играеше в парка — изрича той най-сетне, думите му прозвучават тихо сред безлюдното пространство. Намествам глава върху камъните, за да го чувам по-добре. Сега той изглежда умислен, умът му витае някъде далече оттук.
Ето защо сме дошли на това място. Ето я тайната, която му тежи. Извръщам леко глава към него и го изчаквам да продължи. Той като че ли води безмълвна борба със себе си и се пита дали ако ме пусне в своя свят, няма да е огромна грешка.
— Какво се случи? — прошепвам.
Той въздъхва, затваря очи, а после прави едва доловимо движение с ръка. Между нас се появява екран. Хидео споделя един от спомените си с мен.
Безмълвно приемам. В следващия миг онсенът, свечеряването и хълмът край нас изчезват и се оказвам застанала зад Хидео в края на парк, сред златен есенен следобед — слънчевите лъчи обгръщат дърветата в ореоли от светлина. Няколко автоматични коли са паркирани край тротоара. Червени и оранжеви листа лениво се стелят по земята и изпъстрят зелената трева с топли цветове. Малко по-нататък две момченца са се запътили към парка. Веднага познавам едното от тях — малкият Хидео. Другото е брат му.
— Ти нали още не си бил изобретил НевроЛинк, когато това се е случило? — казвам, докато наблюдаваме как момчетата влизат в парка. — Как си създал този спомен?
— Защото помня и най-дребната подробност от онзи ден — отвръща Хидео. — Аз бях на девет години, а Сасуке — на седем. — Той кимва към братята. — Помня разположението на парка, къде расте всяко дърво, златните листа, температурата, ъгъла на светлината. Помня го, все едно се е случило само преди минута. И затова го реконструирах в пълнота, добавях нови детайли всяка година.
Пред нас малкият Хидео върви спокойно, яката на палтото му е вдигната да го топли в мразовития ден. Той вади от раницата си яркосин шал. На няколко крачки пред него тича Сасуке, по-малкият от двамата — смее се, грейнал в усмивка, обувките му скърцат по листата, когато хуква напред. Двете момчета заговарят — говорят на японски.
— Yukkuri, Sasuke-kun! — провиква се малкият Хидео подир брат си и размахва синия шал във въздуха. Чета английския превод пред очите ми, а той продължава. „Чакай де, Сасуке! Сложи си шала. Мама ще ме убие, ако не си го сложиш.“
Сасуке не слуша. Носи кошница с пластмасови яйца, всички са сини.
— Добре, този път червеният си ти! — подвиква той на Хидео през рамо. — Синият съм аз. Ако ти грабна всичките, преди слънцето да стигне до онова дърво там… — той се спира да посочи, — ще ти взема любимия модел на кола!
Хидео завърта очи и въздъхва раздразнено, щом стигат на централната поляна в парка.
— Ама тя е част от комплект! — възразява той, макар и да не казва „не“. Най-сетне настига брат си и въпреки протестите на Сасуке, го накарва да застане на едно място, за да увие синия шал около врата му и да му вдигне яката по-високо. Той поглежда строго по-малкия: — Не може да се бавим много. Трябва да помогнем на татко в работилницата преди вечеря, а се налага мама да остане до късно в лабораторията.
Сасуке се нацупва, както подобава на едно малко братче.
— Добре, де — измърморва той.
Момчетата се разделят и се запътват към двата противоположни края на парка. Докато вървят, Хидео вади от раницата си торба с червени пластмасови яйца. Започват да ги разхвърлят навсякъде и всеки страшно се старае да ги скрие от другия както трябва. Едно синьо яйце се изтъркулва пред очите ни, Хидео вдига очи и вижда Сасуке, глупашки ухилен.
— Много силно го хвърлих! — провиква се той. — Може ли да ми го подхвърлиш обратно?