Хидео сграбчва яйцето и го мята обратно към брат си. Яйцето прелита надалече от поляната и изчезва сред гъсталака от дървета в парка, там, където те растат по двата бряга на поточе, обрасло с бамбук. Сасуке се нацупва, а Хидео се засмива.
— Изчакай ме! — подвиква малкият през рамо и навлиза сред дърветата да донесе яйцето. Хидео му обръща гръб и продължава да крие другите яйца. Няколко секунди по-късно поглежда през рамо.
— Готов ли си вече? — провиква се той.
Никакъв отговор.
Хидео се изправя, протяга се и се усмихва на топлото сияние на следобедното слънце.
— Сасуке! — подвиква той отново към дървесния гъсталак. В отговор се чуват само едва доловимото бълбукане на потока и шумоленето на златните листа, носещи се из въздуха. Ветрецът шепне сред поклащащите се бамбукови стъбла.
Изминават няколко секунди, а после Хидео изпуска въздишка и тръгва към другия край на парка, където е брат му.
— Хайде, няма цял ден да стоим тук! — подвиква той. — Сасуке! Побързай, де!
Не откъсвам очи, докато го следваме през дърветата и навлизаме в избуялата трева. Тук-там, където листакът се сгъстява, забавяме крачка.
— Сасуке? — подвиква отново Хидео. Сега гласът му звучи по-различно — раздразнението е изчезнало и на негово място се долавя объркване. Момчето се спира сред дърветата и се оглежда навсякъде, сякаш не може да повярва, че току-що тук е бил и някой друг. Минутите се точат дълго, докато той изтощително претърсва малкия шубрак. Пак се провиква. Сега в гласа му се долавя нотка на тревога. А после и на страх. Няма и следа от другото момче. Сякаш просто е престанало да съществува.
— Сасуке? — сега гласът на Хидео зазвучава настоятелно, трескаво. Стъпките му преминават в бяг. Той бърза да излезе от гъсталака обратно на поляната с надеждата, че брат му някак се е върнал там, без да го чуе. Но целият парк си остава все тъй пуст, сините и червените яйца на момчетата лежат пръснати из тревата и чакат играта да започне.
Хидео се спира сред поляната. Сега споменът преминава в паника и светът край нас се размива, щом Хидео се завърта на място и поглежда в едната посока, после и в другата. После притичва към друг участък от парка. Диша тежко, учестено, запращайки облачета пара в хладния въздух, а когато виждам отражението му в бронята на черна кола, очите му са широко отворени и потъмнели, зениците му са разширени от ужас.
— Сасуке! Сасуке!
Всеки вик все повече звучи като писък. Хидео вика ли вика и накрая гласът му пресипва.
Той спира рязко, задъхан, и стисва главата си с длани.
— Успокой се. Сасуке се е прибрал — прошепва той. После кимва — повярвал си е. — Прибрал се е по-рано, без да ми каже. Той е там! — И без колебание хуква към дома си. Очите му диво оглеждат тротоарите и търсят да видят гърба на момченце с яркосин шал. — Моля те, моля те! — дочувам как си шепне, докато тича. Думата се повтаря и повтаря и оставя диря след него, тънка и призрачна.
Не спира да тича, докато не стига до дома си — къща, която сега разпознавам. Думка по вратата, докато най-сетне баща му отваря с озадачен израз на лицето.
— Хидео… какво правиш тук? — Той изпъва шия и оглежда тротоара зад сина си. — Къде е брат ти?
При този въпрос Хидео потреперва. В този миг той разбира, че брат му изобщо не се е прибирал у дома, разбира, че се е случило нещо ужасно. Зад него слънцето залязва и окъпва пейзажа вече не в златно, а в розово.
Мога да мисля само за непоносимата красота на деня.
Споменът свършва. Стряскам се, когато онсенът отново възниква около мен и Хидео — спокойните пари над топлата вода и блясъкът на рано светналите лампи по камъните. Поглеждам Хидео. Той нищо не казва, не ме поглежда. Сякаш вече изобщо не е тук — лицето му изглежда отнесено и мрачно. Уплашено. След малко той пуска още един спомен. Това е същият епизод, който току-що гледахме — само че е променил пейзажа в парка, тук-там е поизместил леко потока. Пуска и трети спомен. Същия епизод, но братята са в малко по-различни пози.
— Не мога да ти кажа колко пъти съм си припомнял наум тази сцена — казва ми тихо той най-сетне. Пуска и още един спомен, и още един, всеки с леки промени в подробностите. Този път сцената показва как Хидео се обръща няколко секунди по-рано и повиква Сасуке, преди да навлезе сред дърветата. Друга показва как Хидео извежда Сасуке от парка и го прибира у дома, преди да успеят да започнат играта. Още един показва как Хидео отива заедно със Сасуке да донесат пластмасовото яйце, вместо да го остави да го донесе самичък. При всеки нов вариант сърцето ми все повече се къса. Това е неговият безкраен ад. — Помня всяка една подробност от онзи ден… само не и важните. Къде е отишъл. Кога съм спрял да чувам стъпките му сред шумата. Кой го е отвел. Мисля какво ли можеше да се случи, ако бях направил това или онова… Ако всичко бе поне малко по-иначе. — Той поклаща глава. Челюстта му така се е стегнала, че се боя да не я счупи. — Не знам. И затова не спирам да надграждам.