— Би трябвало да знаеш, че имам търпение на двегодишно дете и съответния темперамент.
— Това не е толкова зле. За повечето аз съм просто един арогантен задник.
— А такъв ли си наистина?
— Бих могъл да бъда. Но имам и скрит чар.
Люк забеляза маратонките й.
— Ходила си да тичаш?
— Дневните ми десет километра. Когато се върнах, някакви мъже тършуваха из къщата ми.
— Сбъркали са адреса явно.
Тя вдигна рамене.
— И на мен така ми се струва.
— Имаш ли представа за кого работят?
— Това е единствената причина все още да дишаш. За разлика от теб те бяха руснаци.
Това събуди любопитството му.
— И откъде знаеш това?
— Разговаряха помежду си. Чух ги, когато се вмъкнах тихо вътре.
Интересно. Могла е да повика полиция или просто да побегне. А вместо това е решила сама да се справи.
— Какъв чин имаш?
— Лейтенант.
— Е, добре, лейтенант, мисля, че е време да ме развържеш.
Тя не помръдна.
— Защо си тук?
— Искам да говоря с Лари Бегин.
— Казва се Лорънс.
— И ти знаеш това, защото…
— Аз съм дъщеря му. Защо искаш да говориш с него?
Той се поколеба, но си каза, че всякакво излишно увъртане само ще продължи престоя му на стола.
— Преди няколко часа му се е обадил човек на име Питър Хедлънд. Искам да поговоря с баща ти.
— И какъв е въпросът?
— Четиринайсетата колония. Братството на Синсинати. Световният мир. Избирай.
Жената пристъпи към него и с ножа разряза стягащите го слоеве тиксо. Той разтри ръцете и краката си, за да раздвижи кръвта. Още се чувстваше леко замаян.
— С какво ме удари?
Тя му показа дръжката на ножа.
— Върши работа.
Още нещо, научено във войската.
— Определено.
Тя го огледа преценяващо.
— Има нещо, което трябва да видиш.
Той я последва през трапезарията по коридор, който водеше към предната част на къщата. Там на пода лежеше трети труп, който обаче имаше рани на шията и на гърдите. Тя го посочи с върха на ножа.
— Преди да умре, този ми каза, че търсели някакъв дневник. Спомена и думите „Четиринайсетата колония“. Защо и ти, и руснаците се интересувате от едно и също?
— Отличен въпрос.
Гласът й беше все така равен и спокоен. Всичко в нея беше добре претеглено, предпазливо и бдително. Но тя беше права. Тези мъже бяха дошли право тук, което означаваше, че другата страна бе научила повече, отколкото на Стефани й се вярваше.
— Убиваш с лекота — каза й той.
Бяха застанали един до друг в коридора, като този път тя не се опитваше да се държи на разстояние от него.
— Те не ми оставиха избор.
— Някой от тях каза ли ти какво точно търсят?
— Нещо, наречено дневника на Талмидж.
Руснаците не бяха с две крачки напред, а по-скоро с половин километър.
— Трябва да говоря с баща ти.
— Няма го тук.
— Заведи ме при него.
— Защо?
— Защото тези хора няма да се махнат, а освен ако не си готова да режеш още гърла, аз трябва да се заема с проблема.
Между тях се установи нещо като неохотно разбирателство. Явно бе спечелил доверието й.
— Е, добре — съгласи се тя. — Мога да те заведа при него.
— Ще се наложи да докладвам за тези трупове — каза Люк. — Тайните служби ще се погрижат да почистят тук. Точно в момента не можем да си позволим да привличаме внимание.
— Имам късмет с теб.
Той се ухили.
— Да, и аз мисля така.
Тя се обърна и тръгна обратно към кухнята. Люк обаче искаше да знае още нещо.
— Защо не уби и мен?
Тя се спря и се извърна.
— Още вониш на сухопътна казарма, затова.
— Каза лейтенантът.
— Но можех и да не рискувам — добави тя.
Той не знаеше дали говори сериозно, или се шегува.
— Научила си името ми. Ще ми кажеш ли твоето?
— Сюзан Бегин — отвърна тя. — Викат ми Сю.
54
Малоун пътуваше в колата на двамата щатски полицаи. Бяха поели на запад от Ийстпорт. Зорин и Кели имаха около два часа преднина; вече бяха на междущатско шосе 95 в посока юг. Джипиес чипът на наетата кола изпращаше координатите им в реално време на Тайните служби, което им позволяваше да ги следват с абсолютна точност. За всеки случай обаче руснаците имаха и опашка, която се движеше на три километра зад тях, така че да не я забележат.