— Вече не.
— Да, Александър. Той е моя собственост.
— Не беше ли рисковано?
— Такива бяха нарежданията на Андропов. Нямах право да намесвам други хора. Той искаше от мен пълен контрол.
— Толкова време мина оттогава. Как е възможно тези неща още да съществуват?
— Това също беше част от указанията. Всичко да бъде направено така, че да изтрае дълго. Нямаше точна дата за задействането му. Предполагах, че ще е скоро, но такива оръжия изискваха специална подготовка.
Той знаеше какво означава това.
— Постоянен източник на захранване.
— Именно. И трябва да призная, че захранването се оказа проблем.
— Обектът миниран ли е?
Кели кимна.
— Едно от устройствата трябваше да се взриви, ако скривалището бъде разкрито. Това също влизаше в указанията. Не биваше да остават никакви следи.
Рисковете бяха огромни. Ами ако някой все пак проникнеше вътре, нарочно или случайно? И задействаше шесткилотонен ядрен взрив? Как щяха американците да си обяснят това?
— Как разбра за плановете на Андропов? — попита Кели.
— От другите двама. Претърсих старите документи и събрах още информация. Но и онзи архивар знаеше това-онова.
Белченко от години го изкушаваше с „Мат в два хода“. Беше му разказал за Нулевата поправка. Тази информация била от личния архив на Андропов, който оставал секретен до ден-днешен. В крайна сметка беше научил достатъчно, за да знае какво бе замислял Андропов за Рейгън. При всяко избиране на нов американски президент той бе настоявал за още и всеки път Белченко се бе опъвал. Но не и този път. Най-после старият му приятел бе склонил и го бе насочил по правилната следа.
Която очевидно бяха надушили и в Москва.
— Гладен ли си? — попита Кели.
— Трябва да бързаме.
— Но трябва и да се храним. Можем да си купим нещо и да ядем по пътя.
Нещо за ядене щеше наистина да им дойде добре, а нямаше да загубят повече от няколко минути. Той погледна часовника си. Показваше 13:16.
Оставаха 22 часа.
През прозореца на самолета Малоун гледаше земята долу. Намираха се някъде над Ню Йорк или Ню Джърси, на борда на един Гълфстрийм, собственост на Военновъздушните сили. С 800 километра в час щяха да бъдат във Вашингтон преди два.
Касиопея седеше срещу него. Беше я застигнал на летището в Бангор и заедно се качиха на самолета, оставяйки двамата щатски полицаи без отговор на повечето си въпроси. Докато летяха, той й разказа всичко, което знаеше, включително тревогите на Дани Даниълс за предстоящата церемония по встъпването в длъжност.
— Зорин е някъде там долу — каза Малоун. — Пътува на юг. — Той извърна глава от прозореца. — Слава богу, държим го на къса каишка, и физическа, и електронна.
— Оставяме го да ни заведе докъдето отива и там го елиминираме, така ли?
— Това е идеята. Но има едно усложнение: руснаците. Допускам, че целта на Зорин се намира някъде около Вашингтон. Ще го изчакаме да дойде. Ако ли не, ние ще отидем при него. Съжалявам, че се налага да летиш толкова.
Той знаеше, че летенето не беше любимото й занимание.
— Този път не е толкова зле. Поне има място къде човек да стане и да се разтъпче. Но с изтребител е друга история. Не виждам какво им харесват изобщо.
Малоун обаче виждаше. Всъщност, ако съдбата му се бе развила малко по-различно, можеше да стане пилот на изтребител и вече щеше да е пенсионер след двайсет години летене. Интересно, колко делнично звучеше това от сегашната му гледна точка! Малцина бяха щастливците, избрани да пилотират боен самолет за стотици милиони долари, но това бледнееше в сравнение с уникалните възможности, които предлагаше принадлежността му към отряд „Магелан“, и с преживяното от него след напускането му. Действително животът му бе предложил изумителни шансове; сегашната авантюра не правеше изключение.
— Трябва да се чуя със Стефани — заяви той.
Самолетът имаше собствена комуникационна система, която се задействаше с повдигане на телефонната слушалка от близката конзолна масичка. Той набра номера, който Стефани му бе дала преди два дни.
Телефонът иззвъня.
Втори път.
Трети.
След четвъртия път се включи гласовата поща.
Той реши да не оставя съобщение и затвори.
— Тя ми бе поръчала да й се обадя в момента, когато нещата са под контрол — каза той, докато оставяше слушалката. — В такъв случай къде е?