56
Стефани се бе разположила сама на задната седалка на ескалейда. Двама мъже без самоличност седяха на предната. Кадилакът си проправяше път през натовареното движение; дори в почивните дни столицата гъмжеше от хора, много от тях дошли за встъпването в длъжност на новия президент. През следващите два дни тук щеше да има повече тържествени церемонии, отколкото някой би могъл да преброи. Зоната около Белия дом, Националната алея с музеите и Капитолия вече беше затворена за посетители. Сцената, специално издигната за полагането на клетва, се охраняваше денонощно. Всички музеи по протежение на алеята щяха да бъдат блокирани от въоръжена охрана, а вратите им затворени часове преди началото на церемонията. Спомни си как през 1989 г. се бе изкачила на северната кула на „Смитсониън“ и бе наблюдавала полагането на клетва от Джордж Буш. Днес никой нямаше да я пусне там. Твърде високо, твърде удобно за пряк изстрел. Най-вероятно патрул на военната полиция или екип на Тайните служби щеше да се радва на гледката.
Тя не знаеше със сигурност какво се случва, а изражението на Осин в хотелското фоайе не й бе харесало. Но нямаше избор. Интересно как, макар и безработна, отново беше затънала до шия в неприятности. За пръв път изпитваше съчувствие към Котън, който неведнъж се беше набърквал в подобни ситуации заради нея.
Стефани погледна през прозорците, за да се ориентира; движеха се по Седма улица на север към Кълъмбия Хайтс. Колата зави и спря до квартална градинка. Мъжът на седалката до шофьора слезе да й отвори вратата.
Кавалер?
Тя слезе на студа.
За щастие, все още беше с дебелото си палто, шал и ръкавици. Градинката заемаше едно каре и беше празна, ако не се смяташе някакъв човек, седнал на отдалечена пейка.
Стефани отиде при него.
— Моля да ме извините за тази тайнственост — каза той, — но беше важно да поговорим.
Беше нисък и тантурест; отстрани се виждаше само едно тъмно палто, мека шапка и ярък копринен шал. Между пръстите на дясната му ръка, облечена в кожена ръкавица, димеше цигара.
— Имате ли име? — попита тя.
— Именувайте ме Ишмаел.
Тя се усмихна на този цитат от „Моби Дик“.
— Имената не са от значение — продължи той. — Но онова, което трябва да обсъдим, е жизненоважно. Моля, седнете.
— Не звучите като руснак — каза Стефани.
— Аз съм само пратеник, нает от група заинтересовани чужди граждани. В Русия се случват тревожни неща, които ги засягат.
Тя направи връзката с казаното от Осин във фоайето на хотела.
— Олигарсите ли представлявате или мафията? Не, всъщност те са едни и същи хора.
— Интересно, колко бързо забравихме, че и ние сме минали през същия период на съзряване. Днешна Русия не е толкова различна от Съединените щати в края на деветнайсети век, а дори и през трийсетте години на миналия. И тук корупцията е била начин на живот. А какво да очакваме от една страна, отхвърлила осемстотин години авторитарно управление? Че Русия в миг ще стане процъфтяваща демокрация? И че всичко ще е наред? Колко наивно.
Беше прав. Всичко това бе обсъждано в детайли от Рейгън и съветниците му, когато „Пас напред“ все още беше в процес на реализация. По онова време всички се питаха какво ли ще дойде след комунизма. Но малко се замисляха над алтернативите. За всички бе важно да приключи Студената война. Сега, двайсет и пет години по-късно, Русия изглеждаше по-авторитарна и корумпирана от когато и да било, със слаба икономика, почти несъществуващи политически институции и мъртвородени реформи.
— Хората, които представлявам, са ме упълномощили да бъда откровен с вас. Те искат да знаете, че в руското правителство има фракции, които се стремят към опасни неща. Може би дори към война. Тези хора ненавиждат Щатите повече от комунистите навремето. Но повечето от тях мразят и онова, в което се е превърнала Русия.
— А именно?
Той дръпна с наслада от цигарата си, издишвайки струя дим.
— И двамата с вас знаем, че Русия вече не е глобална заплаха. Да, тя води война в Грузия, продължава да заплашва Балтийските републики, нахлу с войски в Украйна. Е, и? Русия е твърде бедна, за да постигне нещо повече от биене в гърдите. Вашингтон знае това. Москва го знае. И вие също го знаете.
Което си беше истина.
Във всички разузнавателни доклади се повтаряше едно и също. Руската армия е напълно деморализирана, повечето военнослужещи са зле обучени и нископлатени. Всеки месец средно по дванайсет войници се самоубиват. И макар съвременна Русия да разработваше някои страховити бойни самолети, ултрабезшумни подводници и свръхбързи торпеда, тя не успяваше да ги произвежда в достатъчни количества. Само ядреният й арсенал все още продължаваше да внушава респект, но и там две трети от оръжията бяха остарели. От глобалното й влияние не беше останало нищо, а и като регионална сила възможностите й бяха твърде ограничени.