— Чарън знаеше ли за тези дневници?
— Разбира се, той беше пазител на тайните по онова време. Дневниците бяха у него. Но той наруши дълга си и позволи на външен човек да ги види.
— Знаеш ли кой?
Бегин отпи от чая си.
— Знам само, че е бил съветски дипломат, от посолството във Вашингтон. Не си спомням името и длъжността му. Това беше през седемдесетте или началото на осемдесетте. Брад го бе допуснал до секретните архиви, което беше абсолютно нарушение на правилата. Първия път махнахме с ръка, но когато това се повтори десет години по-късно, този път с американски гражданин, нашият президент го отстрани.
— Знаеш ли поне името на американеца?
— Не.
— Ако отворим тези пакети, вътре ще открием само плановете за инвазия на Канада от хиляда осемстотин и дванайсета, така ли?
Бегин остави чашата си на масата и зарови ръце в купчината от десетина опаковани папки на масата.
— Истинско чудо е, че са оцелели. Тези вакуумни пликове вършат работа. От доста време не се бях сещал за тези неща.
— Докато не ти се обади Хедлънд.
— Именно. Каза ми за рускинята, която била дошла в дома му, за престрелката.
— Още ли е жив президентът, който е уволнил Чарън?
Бегин поклати глава.
— Почина преди години.
— Хедлънд казва, че знаеш всичко. Но ми се струва, че и на теб ти липсват много парчета от пъзела.
— Братството е затворено общество. На никого не се месим, на никого не даваме да ни се меси. Днес сме благотворителна организация. За нас е важно да останем над политиката. Престъпихме това правило през хиляда осемстотин и дванайсета. И не само тогава. На няколко пъти сме помагали на американски президенти и на военните. Което означава, че сме нарушили указа на Вашингтон. А както вече ти казах, това може да не значи нищо за теб, но за нас значи много. Брад усложни допълнително нещата, като даде информация на външни хора.
Люк беше озадачен.
— Но оттогава нищо не се е разчуло.
— Нито дума, до вчера.
„Отново се започва“ — бе казал Хедлънд по телефона.
Люк седеше мълчаливо и отпиваше от чая си. Сред глупостите на Бегин имаше и нещо важно, след като Аня Петрова бе дошла чак от Сибир, за да го открие.
Бегин порови още малко в купчината на масата, после му подаде един от запечатаните пакети.
— Направили сме и още нещо.
Люк пое пакета.
— В ръцете си държиш оперативен план за нашествие на Съединените щати в Канада — каза Бегин. — От хиляда деветстотин и трета.
60
Зорин видя крайпътната табела, показваща, че излизат от щата Пенсилвания и влизат в Мериленд. Повече от ден не се беше бръснал и къпал, имаше и ужасен вкус в устата. Беше задрямвал на пресекулки, но — странно — не чувстваше умора. Вместо това го бе обзело осезаемо предчувствие за успех и изкупление, което му даваше сили.
Сети се отново за Аня; запита се какво ли правеше сега. Бе включил телефона си преди часове с надеждата тя да се обади. Бе решил да не й звъни, преди да е научил какво е успял да свърши Кели.
И съпругата му, и Аня му бяха донесли радост, всяка по своя начин. Извадил бе късмет и с двете, особено с Аня, която беше много по-авантюристична. Но въпреки това покойната му съпруга си оставаше прекрасна жена.
Бяха се запознали още по време на обучението му и се бяха оженили тайно, без одобрението на семейството й. Но принадлежността му към КГБ бе разсеяла всякакви възражения от тяхна страна. Бяха живели заедно близо трийсет години, преди ракът на яйчниците да я покоси. Съпругата му го бе разбирала, приела го бе такъв, какъвто беше, прекарала бе сама голяма част от семейния им живот, докато него го местеха от мисия на мисия. През целия им брак бе понасяла безропотно всичко, докато накрая не се разболя.
Но дори тогава остана глава на семейството им.
— Трябва да ме слушаш — каза тя, легнала на тясното болнично легло.
През повечето време беше упоена, но имаше моменти, като сега, когато съзнанието й пробиваше мъглата на лекарствата и мозъкът й се избистряше. Клиниката в покрайнините на Иркутск беше само за членове на партийния елит и семействата им. Стаята беше голяма, с висок таван, но мрачна. Той бе уредил да я приемат и макар никога да не говореха за това, и двамата знаеха, че в това крило на сградата настаняваха само терминалните пациенти.