— И за какво му е трябвало да го задържи? — попита Сю.
— Брад си беше Брад. Искаше да ни отмъсти. Когато почина, мислехме да издирим дневника и да си го върнем, но делата около наследството му ни попречиха. Фриц Стробъл ми каза, че сте открили някакъв скрит архив в къщата на Брад. Ние знаехме за него. Брад беше обещал да го завещае на братството, но това беше, преди да започнат неприятностите. Нищо за архива не се споменаваше в дарението му за основната ни библиотека и ние решихме, че е размислил. Разбирам, че вашата началничка е обещала да помогне.
Което можеше да се окаже по-трудно, отколкото си бе представял. Стефани Нел беше безработна, а единственият й покровител скоро щеше да е бивш президент на Съединените щати.
Люк стана от масата и пристъпи към прозореца. Охранителните прожектори, окачени под стрехите, хвърляха лилави сенки върху нападалия сняг.
— Ти каза, че мъжете в къщата споменали дневника на Талмидж, преди да ги убиеш — обърна се той към Сю.
— Така беше.
Което означаваше, че Москва знае и тази „тайна“.
— Знам със сигурност, че дневникът не беше в скривалището в къщата на Чарън — каза Люк.
— Но би могъл да е някъде другаде в имота — отбеляза Бегин.
— Кое те кара да мислиш така?
— Познавам Брад.
Люк се взря в очите му и разбра.
— Знаеш къде е, така ли?
— Мисля, че да. Той имаше и друго скривалище.
63
Малоун шофираше по второстепенните пътища. С Касиопея бяха тръгнали от Белия дом преди малко повече от час. Тайните служби бяха проследили колата със Зорин по джипиеса до една точка наблизо, където бе спряла. Сега би било чудесно да имаха дрон с камери за нощно виждане, но при тези атмосферни условия това беше почти невъзможно. Бяха навлезли в зимна буря, мокър сняг полепваше по предното стъкло, фаровете на колата с мъка пробиваха вихрушката от снежинки пред тях.
— Очертава се гадна нощ — каза Касиопея от седалката до него.
Той все още беше объркан след срещата с новия президент. Очевидно Уорнър Фокс не беше идиот — все пак се бе преборил успешно за най-влиятелния политически пост в света. Предложението му да не правят нищо прибързано, докато не са сигурни, също звучеше разумно, но отказът му да премести клетвата вече намирисваше на дребнава заядливост, високомерие или идиотизъм. Трудно беше да се каже кое от трите.
Двамата с Касиопея бяха получили подробен инструктаж от Стефани и Даниълс; преди малко от Тайните служби ги бяха уведомили, че Зорин и Кели са се отбили от шосе 95 на запад в посока Вирджиния. Сега отиваха на среща с агентите, които бяха следили руснаците през повечето време следобед.
— Трябва да приключим с тях още тук — каза Малоун. — Докато нещата са под контрол.
Това беше единственото им предимство. Зорин нямаше представа кой го следи, а най-малко подозираше американеца, който би трябвало вече да е мъртъв.
Бяха успели да хапнат набързо и да си вземат по един душ, а Малоун дори се бе избръснал, всичко това с любезното съдействие на Белия дом. Касиопея също изглеждаше освежена. Поне бяха отново заедно в изпитанията и това му допадаше.
— И ти, и аз гледаме да не изпадаме в емоционални състояния — каза му тя.
Което си беше вярно.
— И така, какво ще кажеш да се споразумеем: отсега нататък никакви номерца. Между теб и мен. Съгласен?
— Дадено.
— Е, добре. Започвам първа. През последните двайсет и четири часа прекарах толкова време натъпкана в свръхзвукови самолети, че ми стига за цял живот.
Той се усмихна.
— Не беше чак толкова зле.
— Я си представи, че ролите бяха разменени и ти беше заключен в някаква дупка под земята, толкова тясна, че да не можеш да се помръднеш.
Само при мисълта за това той потрепери.
Всеки си има своите страхове. Малоун можеше да понесе, кажи-речи, всичко освен онова, което тя току-що бе описала. Често сънуваше едно и също: че е попаднал на такова място без изход, заобиколен отвсякъде от твърда пръст. Колкото по-тясна е дупката, толкова по-страшен е кошмарът. Това беше най-лошото, което подсъзнанието можеше да му сервира. Рядко говореше за фобията си, предпочиташе дори да не мисли за нея. Понякога се озоваваше в ограничени пространства, но никога чак толкова тесни, винаги с известна възможност за маневриране. Той не бе споделял страховете си със Стефани и, слава богу, в отряд „Магелан“ не го бяха подлагали на задължителни психотестове. Стефани не си падаше по тях. Доверяваше се на личната си преценка.