Той следваше Кели по чакълестия сипей; ботушите им затъваха, мускулите на краката им работеха напрегнато.
Беше с палто и ръкавици и носеше в ръце лопатата, която бяха купили. Кели беше преметнал през рамо пазарска торба с някои от покупките. Тежкият чук, болтовите клещи и катинарът бяха останали в колата. Явно нямаше да им трябват тук. И двамата носеха по едно фенерче.
— Купих този имот отдавна — каза Кели. — Тогава беше доста усамотен, нямаше нищо на километри наоколо. Още е сравнително спокойно, но през осемдесетте беше пустош.
Докато пътуваха насам, Зорин бе видял само няколко ферми, а и не във всички светеше.
— Регистриран е на чуждо име, разбира се. Но аз плащам данъците и сметката за електричество.
Последните думи привлякоха вниманието му.
— През цялото това време? — попита той, докато крачеха.
— Мой дълг е, Александър. Така или иначе, не са много пари.
Кели се спря. Напред между дърветата имаше тъмна просека, в която се виждаха силуетите на нещо като хамбар и къща.
— Не е в особено добро състояние — каза Кели, — но е обитаем. Това, което ме привлече тук, е едно подобрение, инсталирано от предишния собственик. Бил ветеран от Втората световна, леко смахнат. Колоритен образ. Човекът мислел, че ядрената война е неизбежна. Затова си построил бомбоубежище.
Сега му стана ясно защо им трябваше лопата.
— Старецът почина преди години. КГБ тихомълком поеха контрола върху имота и планираха да го използват за обикновено оръжейно скривалище. Но още когато го видях, си казах, че е идеален.
— В такъв случай сигурно се води някъде на отчет?
Кели помисли няколко секунди и каза:
— Възможно е.
Споменът за случилото се на остров Принц Едуард го накара да застане нащрек. Той бръкна в джоба си и извади оръжието. Кели кимна разбиращо и също стисна пистолета в ръка.
— Беше отдавна, Александър. Може пък да са го забравили. Но дори и да знаят за имота, няма да открият тайното убежище.
Това не го успокояваше. Бяха стигнали до Кели, защо да не намерят и това място?
— Да не забравяме и за заредения взрив — продължи Кели.
Зорин погледна часовника си.
22:40.
Трябваше да побързат. Оставаха 13 часа.
65
Стефани влезе в Министерството на правосъдието; на входа беше обичайната нощна охрана. Беше влизала и излизала хиляди пъти от тази сграда и всички я познаваха. Помисли си за Личфилд. Мръсникът бе гледал самодоволно по време на срещата при президента, обаждаше се само когато го заговореха, но ясно показваше към кого е лоялен. След като Котън и Касиопея си бяха тръгнали, тя попита Дани защо просто не бе уволнил Личфилд на момента, за да се приключи с тази история.
Отговорът беше типично в негов стил: „Винаги е за предпочитане врагът да е при теб в палатката и да пикае навън, отколкото да е отвън и да пикае вътре“.
Два часа по-късно Личфилд й се обади и я покани на среща. Откри го в кабинета му, сам, зад купчина книги и папки. Беше с очила без рамки, които му придаваха странно угрижен вид.
— Седни, ако обичаш — каза той с променен тон.
Тя прие поканата му.
— Искам да ти се извиня. Държах се като говедо. Съзнавам го.
Стефани погледна часовника си.
— В десет вечерта, на последния ден от мандата му, най-после си разбрал кой ти е началник ли?
— Фокс ми каза или да работя с екипа, или да се махам. А екипът все още включва Даниълс.
— Значи това покаяние е принудително?
— Добре, Стефани, и това заслужих. Разбирам. Държах се гадно с теб. Но имаме проблем, а мисля, че мога да ти помогна. Все пак съм на твоя страна.
Тя реши да го изслуша.
— Четох за Двайсетата поправка и за закона от четирийсет и седма — каза той. — Ако новоизбраният президент и вицепрезидент умрат преди встъпването си в длъжност, и двамата, а няма налице председател на Конгреса или на Сената, това определено би създало редица проблеми. Не си давах сметка, но дори аз съм някъде там по линията на приемственост. И мога да стана президент, ако, разбира се, шестимата преди мен са умрели.