— Би било лошо за всички ни.
— Исках да го чуеш от мен — каза той. — Така няма опасност думите ми да се изтълкуват погрешно. Е, с нас ли си?
И тогава тя разбра, че вече не й пука за отряд „Магелан“. С него бе свършено, каквото и да й разправяше този жалък адвокат. Нужен му бе само доверен шпионин в лагера на врага и сега си въобразяваше, че току-що е вербувал такъв. За толкова слаба ли я смятаха? Определено това описание подхождаше на Брус Личфилд. А според бъдещия министър на правосъдието то подхождаше и на нея.
Тя си постави мислено задача.
Утре, в 12:01, подаваш оставка.
Но засега…
— Можете да разчитате на мен. Ще се погрижа да бъдете информирани.
66
Зорин си светеше с фенерчето, докато крачеше напред; гледаха да стъпват по гола земя, където снегът още не бе започнал да покрива. Времето беше студено, но не дотам, че да натрупа бързо. Засега едва се задържаше по земята и по голите клони над главите им. От устата му излизаше пара с всяко издишване и той се питаше защо бяха оставили колата толкова далече от къщата. Докато накрая не разбра защо: пътят напред беше преграден от съборени дървета.
Кели прекрачи дънерите.
— Аз ги повалих преди няколко години, за да пречат на неканени гости. Докато живеех във Вашингтон — каза Кели, — идвах редовно тук. Сега минавам веднъж в годината, обикновено през лятото. Някои неща се нуждаят от поддръжка. За последно бях тук през август.
Единственият шум беше от стъпките им; единственото движение — ленивото падане на снежинките във въздуха. Засега нямаше и следа от чуждо присъствие. Лъчите на фенерчетата им придаваха форма на мрака. Напрегнал слух докрай, Зорин чуваше биенето на сърцето си, но нищо друго.
Стигнаха до къщата и видяха, че стените и покривът бяха цели, нямаше счупени прозорци, вратата не беше разбита. От едната й страна се издигаше тухлен комин.
— В добро състояние е — каза Кели. — Когато идвам, отсядам тук. Не е петзвезден хотел, но върши работа. Важно беше да не я оставя да се руши. — Той посочи с лъча на фенерчето. — Оттук.
Заобиколиха къщата; отзад имаше още петдесетина метра ливада, след която отново започваше гора. В тъмното различиха очертанията на правоъгълна постройка, може би пет на десет метра, покрита с мръсотия.
— Хамбар — каза Кели. — Построен е неслучайно на това място.
Кели извади от джоба си ключ, за да свали катинара от вратата. Вътре миришеше на влага и гнило. Над главите им се виждаха голи греди. Нямаше прозорци. Покрай едната стена бяха наредени земеделски сечива; имаше ръчна количка и косачка за трева. До отсрещната стена бяха струпани дърва за огрев, а до тях стоеше брадва с дълга дръжка.
— Тук е, отдолу — каза Кели, като застърга с обувка по пръстения под. — Никой не би се досетил.
Зорин видя от тавана да виси лампа с електрически крушки и излезе навън, за да огледа. Фенерчето му освети чифт жици, покрити с полепнал сняг, които водеха към покрива на къщата.
— Предишният собственик беше инсталирал генератор под земята. На мен ми трябваше постоянно захранване, затова прокарах връзка от къщата. Никога не е имало проблеми с тока. Но дори да спре, има акумулатори.
Кели остави торбата на пода и сложи фенерчето до нея.
— Трябва да разчистим малко от дървата.
Малоун и Касиопея оглеждаха наетата кола, паркирана в средата на тесния път под тунел от голи клони. Джипиесът ги бе отвел право при нея. Малко по-напред се виждаше присветването на джобни фенерчета.
Той си спомни за оръжейните скривалища на КГБ, описани в публикувания през 90-те архив на Митрохин; там пишеше, че всички били направени да се взривят при проникване. До ден-днешен от СВР не признаваха за съществуването им, а още по-малко предлагаха помощта си за тяхното премахване. Можеше само да гадае какви предпазни мерки бяха взели Съветите, за да опазят своите бомби РА-115. Кели и Зорин ги бяха довели до тук и той допускаше, че знаят какво вършат. Това означаваше, че двамата с Касиопея трябваше просто да ги изчакат да неутрализират взрива.
Малоун забеляза нещо на задната седалка. Пътна чанта.