Накрая се появили и църкви. Две били епископални — едната близо до Капитолия, другата по-далече, в Джорджтаун. След опустошенията, причинени от британците, се надигнали гласове за построяване на трета епископална църква — в западния край на града. На 14 септември 1815 г. бил поставен крайъгълният камък на църквата в квадрат 200, непосредствено северно от Белия дом.
Архитектурният план бил прост: гръцки кръст с четири равни страни, без кула, с парадно стълбище и кораб. Върху тухления под се предвиждали пейки за сядане. Над центъра имало купол с оберлихт. Слънчева светлина прониквала през полукръгли прозорци. Мястото за хора било ограничено, с което олтарът се приближавал до богомолците.
Сградата била осветена през декември 1816 г.
Църквата заедно с разширенията си през годините се издига на Лафайет Скуеър, до пресечката на Шестнайсета и Ен стрийт, само на няколкостотин метра от Белия дом.
Нарича се епископална църква „Сейнт Джон“.
Жълтата й фасада, портикът с колонади и високата камбанария са се превърнали в местна забележителност. Всеки действащ президент от Джеймс Мадисън насам е присъствал поне на една служба. Мадисън е създал традицията на „президентската пейка“. Джон Тайлър е заплатил за правото тя да се ползва за вечни времена и така пейка №54 все още е запазена за президента.
— „Сейнт Джон“ — каза Кели — е ключът.
— Това от дневника на Талмидж ли го знаеш?
— Да. В църквата по всяко време правят обиколки с екскурзовод. Аз се запознах с пазача и той ме разведе навсякъде. Така установих верността на написаното от Талмидж в неговия дневник преди двеста години. КГБ през цялото време издирваше американски легенди. Докато накрая Андропов успя да открие една такава от войната през хиляда осемстотин и дванайсета.
Зорин видя вълнението, изписано по лицето на Кели.
— Хайде, казвай.
Малоун се опитваше да чуе какво казват гласовете долу, но не успя да различи нито дума. Не можеше да рискува да слезе при тях, затова реши да овладее положението, като затръшне металния капак. След това го затрупа отгоре с дърва — достатъчно, за да не могат да го повдигнат отвътре.
Бяха затворени като в консервена кутия, нямаше накъде да мърдат.
Касиопея изчакваше, наблюдаваше двете размазани черни сенки и слушаше скърцането на обувките им по замръзналата земя, докато се приближаваха към хамбара.
Можеше да обезвреди евентуално единия, но едва ли и двамата.
Реши да играе умно.
— Котън! — провикна се тя. — Имаш гости!
И двете сенки спряха да се движат и се извърнаха към мястото, откъдето дойде гласът й. После едната тръгна към нея, а другата към хамбара.
Точно както се бе надявала.
Малоун реагира на предупреждението й и залегна на пода зад купчината дърва точно в момента, когато вратата се отвори с ритник.
Отекнаха изстрели. Бърз откос от автоматична карабина. Дървата, слава богу, предлагаха достатъчна защита. Куршуми свиреха над главата му, забиваха се в стените, от купчините дърва хвърчаха трески. Мъжът стреляше напосоки в тъмното. Не искаше вътре да остане жив човек.
71
Зорин чу затръшването на капака, после ударите от тежки предмети по повърхността му. Досети се, че някой ги е затворил долу и затрупал с дърва, но се качи по стълбата, за да потвърди подозрението си. После се върна при Кели.
— Предполагам, че няма друг изход.
Кели поклати глава, но на лицето му нямаше загриженост.
— Имам C4.
Зорин се усмихна. Пластичен експлозив. Идеално.
Кели пристъпи към стелажите, където се виждаха две хладилни кутии с капаци, запечатани с тиксо. Той махна лепенките; вътре имаше няколко блокчета маслиненозелена плътна маса, вакуумирана в дебело найлоново фолио.
— Сигурно е старичък — каза Зорин. — Дали още става?
— От самото начало го съхранявам по този начин. Казват, че ако се пази добре, трае дълго. Сега ще видим дали е така.