И светът потъна в мрак.
Зорин и Кели свалиха одеялата от главите си. Силата на експлозията се бе насочила нагоре, металната врата на бомбоубежището се беше затръшнала и те бяха останали почти незасегнати. Цялата конструкция се бе разтърсила, сякаш от земетресение, но постепенно се успокои. Всичко си беше на мястото. Електричеството не беше прекъснато, лампите над главите им светеха ярко.
Те се изправиха. И петте бомби на масата пред тях изглеждаха наред.
Зорин пристъпи към врата и я бутна навън. Шахтата със стълбата беше проходима, металния капак го нямаше. Отвън не се чуваше нищо.
— Приготви една от бомбите, за да я вземем с нас — каза той на Кели. — Аз ще видя какво става.
Зорин грабна фенерчето, извади пистолета и се изкачи горе. От хамбара бе останала само половината; останалото беше разпръснато на десетки метри във всички посоки. Отслабналият лъч на фенерчето танцуваше наоколо, докато Зорин прескачаше през развалините. На земята освети труп. Претърколи го с крак и видя три рани от куршуми в гръдния кош.
Този беше убит в престрелката, която бе чул преди малко.
Видя още един труп. Приближи се и приклекна, като заразчиства парчетата дърво. Не. Бяха два трупа. Един върху друг. Той преобърна този отгоре. В светата на фенерчето видя познато лице.
Американецът. Малоун. Под него лежеше жена. Но как бе възможно?
— Александър!
Кели се бе измъкнал от убежището с куфар в ръка.
Другият убит с Малоун ли беше? Или негов враг? Той бе чул престрелка. Дали другият беше от СВР? Изведнъж го обзеха съмнения, чувстваше се като в капан, който всеки миг щеше да щракне.
Кели го настигна.
— Американци ли са?
— Този със сигурност.
— Откъде знаеш?
— Мислех го за умрял в Сибир. Другият, ей там, може би е руснак.
— Колата под наем — каза Кели. — Възможно е да са ни открили чрез нея. Аз просто допуснах, че никой не ни следи. Трябваше да ми разкажеш всичко още у дома. Щях да постъпя различно.
Зорин се изправи; в мрака наоколо не се чуваше нищо. Взривът би трябвало да е довел подкрепления.
— Готово е — каза Кели, като повдигна куфара в ръка. — Батерията ще издържи поне пет дни. До утре със сигурност.
Нови възможности се блъскаха в мозъка му. Резервни планове, за да се справят с американците и да си осигурят достъп. За всеки случай.
Импровизирай. Мисли.
— Трябва да вземем и петте.
— Тежки са, Александър.
— Ще се справим.
Освен това трябваше да намерят нова кола. Той прерови джобовете на Малоун и извади ключове.
— Ще ни трябват и нещата от нашата кола — каза Кели.
Освен това Зорин си искаше раницата.
— Аз ще ида да ги взема. Приготви останалите бомби. Като се върна, ги товарим.
— Ти така и не ми доразказа за църквата „Сейнт Джон“, Белия дом и какво пише в дневника на Талмидж.
— А ти трябва да ми разкажеш за Сибир и тоя американец.
72
Малоун отвори очи.
Сняг покриваше лицето му, ледена струя вода се стичаше в разкопчаната яка. Някой го разтърсваше и викаше по име. Той разпозна лицето — беше един от агентите в „Макдоналдс“. Слепоочията го боляха от студа; сетивата му бяха претръпнали, но самото чувство за допир беше добър знак след всичко, което се бе случило.
Малоун се надигна на лакти. Главата го болеше, вратът му се беше схванал. Виждаше всичко размазано. Устата му беше суха и той лапна малко сняг. Дъхът излизаше на облаци от гърлото му, дишаше дълбоко, с болка и облекчение. Погледна часовника си. Малко след 5 сутринта. Бяха прекарали няколко часа в безсъзнание.
— Изчакахме, колкото можахме — казваше агентът, — и тръгнахме да ви търсим.
Касиопея се надигна и го погледна.
— Ама че боли!
— Какво стана? — попита агентът.
Малоун се изправи на крака с олюляване.
— На Зорин не му хареса да е затворен под земята и реши да си пробие път с взрив. Вие не го ли чухте?
— Бяхме на петнайсет километра от тук.