— Ти си добър и лоялен офицер.
— Аз съм дете на КГБ. Родителите ми бяха офицери и ме възпитаха да бъда като тях. Не познавам друг живот.
Зорин се сети за Аня. Трябваше да й се обади и да се сбогува с нея. Твърде дълго бе отлагал, защото знаеше, че няма как да й каже истината. Сама бе предложила услугите си да издири дневника. Но това вече беше без значение и тя имаше право да знае. Той още носеше със себе си мобилния телефон, купен в Иркутск; от няколко часа беше включен, но тя още не го бе потърсила.
— Сигурно има причина да донесем и петте с нас — каза Кели.
Беше прав. Едната беше на пода, между краката му, в елегантния алуминиев куфар.
— Време е да кажеш защо.
— Трябва да отвлечем вниманието на американците — обясни Зорин. — Сега, след като знам намеренията ти, имам за теб задача, с която ще допринесеш за успеха ни. Една предпоследна изненада за противника.
На Кели идеята му допадна.
— Казвай!
Касиопея влезе в Синия салон. Още с пристигането си от Вирджиния двамата с Котън бяха дошли право в Белия дом. Мебелите бяха изнесени; на тяхно място в редица бяха подредени тапицирани столове с лице към временния подиум, издигнат пред единствената камина. Срещу подиума, до една от двукрилите вътрешни врати, беше поставена телевизионна камера. Вътре нямаше никой, вратите бяха преградени с кордон от червено кадифе.
— Скоро тук ще се случат важни неща.
Касиопея се обърна, зад нея беше Дани Даниълс.
— Радвам се да те видя — каза тя.
Президентът застана до нея.
— Котън говори с Едуин — каза тя. — Аз реших да намина насам и да хвърля един поглед.
— Важно помещение. Днес ще посрещне новия президент.
— Не звучиш особено развълнуван.
— Ще ми липсва работата.
— Нямаш ли планове за бъдещето?
Тя знаеше за него и Стефани, беше сред шепата хора, посветени в отношенията им. Останалите освен президента бяха Първата дама и Едуин Дейвис.
— С Полин се сбогувахме. Всеки поема по своя път — отвърна й той шепнешком. — Но, както казват, не ти трябва парашут, за да скочиш от самолета. Трябва ти само ако искаш да скочиш два пъти.
— Винаги умееш да поставиш нещата в контекст. Това ще ми липсва.
— Не прекалявай с носталгията, няма смисъл.
— Котън е бесен на себе си.
— Не е виновен, че Зорин е решил да си проправя път с експлозиви. Въпросът е: има ли нещо, от което трябва да се страхуваме?
Още с пристигането им бяха информирани, че Тайните служби са прегледали бункера за радиация и не бяха събрали достатъчно данни, за да се направи категоричен извод. Знаеха също, че Люк Даниълс е ранен и се намира в болница.
— Нещо за Люк? — попита тя.
— Стефани е при него. Скоро ще научим.
Тя го наблюдаваше, докато оглеждаше празния салон.
— Дълго ли трае клетвата?
— Не. Председателят на Върховния съд прочита клетвата. Първо на вицепрезидента, после и на президента. Всички стоим прави и зяпаме в камерите. Петнайсет-двайсет минути максимум. Без речи. Всичко това остава за публичната церемония пред Капитолия утре. Половин час и сме свободни. Само Фокс планира да поостане малко повече.
— Все още нямаме конкретни доказателства за наличието на ядрени бомби.
— Те са тук. Усещам ги. Трябва да си отваряш очите — каза той. — Двамата с Котън сте единствените, които можете да разпознаете Зорин и Кели.
— Утре ли се завръщаш в Тенеси?
— Да. Там е домът ми.
Дани имаше вид, сякаш вече не беше тук, сякаш съзнанието му блуждаеше някъде другаде.
— Имам лошо предчувствие — промърмори президентът. — Много лошо.
Зорин бе приключил с излагането на плана си, доволен, че и Кели бе одобрил предложената от него тактика.
— Нали разбираш — каза Кели, — че ще сме първите, нанесли пряк удар срещу главния противник?
Беше точно така и това значеше много. Той се пресегна през масата и двамата с Кели си стиснаха ръцете.
— Заедно, за Отечеството.
Бойни другари, и двамата щастливи, че всичко ще свърши така.
— Ти яж — каза Зорин. — Аз трябва да се обадя по телефона. — Той вдигна раницата си и изрови отвътре мобилния телефон. — Излизам отвън, няма да се бавя.
Докато отиваше към вратата, видя стенния часовник зад бара.