Това щеше да е неговата последна мисия.
Жената на телефона — Стефани Нел — бе научила оттук-оттам по нещо. Но той не беше вчерашен и усещаше кога блъфират. Тя знаеше за ядрените устройства, но не и дали бяха съхранявани в скривалището. И сега определено нямаше как да е наясно къде се намират. Но знаеше целта.
Белият дом.
За нейно съжаление, това нямаше да й свърши много работа. Изобщо нямаше да разберат откъде им е дошло.
Стефани нямаше как да възстанови връзката. Зорин беше изключил телефона си или може би вече го бе унищожил и се намираше някъде наоколо, свободен и необезпокояван.
— Сю! — извика тя.
Младата жена влезе обратно в стаята.
— Няма ли начин да говорим с баща ти?
— Той ще е в безсъзнание поне до утре. Докторът казва, че е имал късмет, че не се е задушил в дима.
Това стесняваше възможностите й за действие.
Мониторът до леглото на Люк чертаеше зигзагообразните си линии и писукаше ритмично. Тя се пресегна и натисна бутона за повикване на сестрата. Време беше да се знае кой е шефът. Сестрата се появи и тя й нареди да намери лекуващия лекар на Люк. Когато жената се опъна, Стефани показа значката си, за да е ясно, че това не е молба. Сестрата кимна и излезе от стаята.
— Кажи ми всичко, което знаеш — обърна се Стефани към Сю. — Както виждаш, не съм в настроение за излишни любезности.
— Баща ми разказа на Люк за дневника на Бенджамин Талмидж. Спомена, че Чарън може би го е държал в къщата си. Баща ми смяташе, че знае къде може да бъде, затова отидохме да проверим.
Аня беше търсила същото; сега Стефани разбираше защо Люк бе рискувал живота си.
— Нямаш ли представа защо е толкова важен?
— Допреди два дни изобщо не бях чувала баща ми да го споменава. Но той каза на Люк, че преди много време някакъв съветски агент може да го е виждал.
Същото бе казал и Питър Хедлънд.
Лекарят влезе в стаята и тя му обясни, че иска Люк в съзнание.
— Това е невъзможно — отвърна той. — Твърде опасно е. Трябва да се събуди сам.
Тя бе очаквала такъв отговор, затова отново извади значката си.
— Стига ви да знаете, докторе, че става въпрос за национални интереси. Имам по-малко от три часа, за да установя нещо, и за целта трябва да разговарям с моя агент. Уверявам ви, самият Люк би искал същото от вас.
Медикът поклати непреклонно глава.
— Има ли стимул, който да го върне в съзнание?
— Има, но няма да му го приложа.
Сю пристъпи към леглото, вдигна Люк за яката и го зашлеви през лицето. Това също можеше да свърши работа. Докторът пристъпи към нея, за да я спре, но Стефани го спря с изваден пистолет.
— Изчезвай!
С изкривено от шок лице специалистът се изнесе.
Сю отново зашлеви Люк, после го разтърси. Той се закашля и отвори очи като човек, който се събужда от сън; зениците му бяха разширени и трудно се фокусираха.
— И така става в полеви условия — каза Сю.
Което си беше самата истина. Стефани се усмихна.
— Люк, събуди се!
Тя виждаше, че той се мъчи да направи точно това.
— Искам да знам дали си открил нещо в онази къща.
Стефани погледна към Сю; нямаха друг избор. Тя кимна и Сю отново го удари през лицето.
Очите му се ококориха.
— Ти… удари ли ме?
— Да, но с голямо уважение.
Той разтри бузите си.
— Заболя ме.
— Чу ли какво те питам? — обади се Стефани.
— Да, чух. Но ми е трудно да дишам.
Към главата му имаше прикрепени тръбички, които подаваха кислород. Тя го остави да си поеме няколко пъти дълбоко дъх.
— Покривът се срути — каза той. — Как съм се измъкнал?
— Сю ти спаси кожата.
— Май съм ти длъжник.
Стефани извади телефона си и набра номер. Когато се свърза, натисна бутона за високоговорител. Дани бе очаквал позвъняването й. Той също съзнаваше, че без онова, което Люк имаше да им каже, бяха загубени.
— Дневникът на Талмидж е… в къщата — каза Люк. — Ние го четяхме. Бегин и аз. — Той потърка глава с длан. — Но не бяхме приключили… когато започна стрелбата.
— Къщата е обгоряла — каза Сю. — Но още се държи.