— Дневникът беше унищожен, така ли? — намеси се трети глас. Дани.
Люк видя телефона в ръката на Стефани.
— Не, не е — отвърна той.
— Казвай, Люк — възкликна Дани. — Цялото правителство на Съединените щати пристига в Белия дом. Трябва ли да ги изгоня?
— Дневникът е в шкаф за документи в дрешника към главната спалня. Тайно помещение, за което Бегин знаеше.
Силите го напускаха. Стефани му направи знак да спре да говори.
— Стефани — обади се Дани, — ти си най-близо до там. Петрова отчаяно търсеше този дневник. Трябва да го намерим.
А Зорин не го е открил, но продължава напред.
— Тръгвам.
— Изпращам хеликоптер да те върне.
Малоун наблюдаваше Дани Даниълс. Когато дойде позвъняването от Стефани, президентът прекоси коридора на втория етаж и отиде в дневната отсреща, където с Едуин Дейвис бяха направили кризисен щаб. Долу имаше твърде много хора, за да се надяват на спокойствие. Новите служители нямаха търпение да заемат работните си места, а старите опразваха бюрата си.
— Трябва да отида в тази къща — каза Малоун на президента.
Даниълс поклати глава.
— С Касиопея сте единствените, които знаят как изглеждат Зорин и Кели. Ще ми трябвате в охранявания периметър. Имаме камери навсякъде. Вижте дали няма да ги забележите някъде извън оградата.
— Това не е кой знае каква защита.
— С друго не разполагаме.
— Не трябва ли да сте долу и да посрещате гостите?
— Мислиш ли, че ми пука? Или пък на тях за мен? Времето ми изтече.
До момента не бяха успели да открият колата, която Зорин бе откраднал, но все още преглеждаха записите от уличните камери. Всички агенции бяха поставени в повишена готовност, но по груби изчисления на този и следващия ден в града щяха да дойдат над милион души.
— Той има бомба — каза Даниълс. — И двамата с теб знаем това.
Малоун беше на същото мнение.
— Може дори да са повече от една.
— Ще се опита да изпепели всичко наоколо. А ние не можем да направим нищо, без да предизвикаме паника. Ами ако грешим?
Даниълс гледаше едва ли не примирено. Липсата на категорични доказателства ги затрудняваше извънредно много.
— Наистина не разбирам защо да не направим тъпата клетва в Капитолия, какво като е неделя! Ако идеята е да уважим почивния ден като ден Божи, нима днес не работим повече от утре?
Малоун долавяше безсилния гняв в гласа му.
— Експертите твърдят, че Зорин трябва да бъде наблизо — продължи Даниълс. — Което означава да разнася куфара със себе си.
Заедно с тежък чук, болтови клещи и катинар — трите неща, които Зорин специално бе прибрал от колата. Даниълс беше прав: трябваше да се наблюдават охранителните камери около периметъра.
Той стана. С него стана и президентът, облечен в официален костюм и вратовръзка. Утре щеше да бъде с фрак за последното си публично появяване пред Капитолия.
— Обясниха ми също, че няма да е като на кино — каза Даниълс. — Нямало брояч на секундите. Бомбите били направени още преди такива да бъдат изобретени. Всъщност изобщо няма часовников механизъм. Твърде много движещи се части. Всичко е съвсем просто. За да го изключиш, просто щракваш едно лостче вътре или изваждаш кабелите от батерията, което прекъсва захранването, оттам температурата се покачва, което на свой ред отключва реакция. Но ако загрее твърде много, спусъкът се задейства и вече няма връщане назад.
На Малоун чутото никак не му хареса.
— Помислих си, че е редно да знаеш — каза Даниълс. — За всеки случай. Аз съм долу. И ще върша онова, което се очаква от бившия президент.
Малоун погледна часовника си.
10:20.
Оставаха още час и 40 минути.
75
Зорин отиде до църквата „Сейнт Джон“.
Добра се до нея през лабиринта от тесни улици, започващ на няколко преки от Белия дом, като съзнателно избягваше натоварения булевард, извеждащ до главния му вход. Увит в дебелото си палто, той се оглеждаше трескаво за охранителни камери, за случайни минувачи, които биха могли неволно да се блъснат в него — за всичко, което можеше да го отклони от пътя му или забави в момент, когато беше най-уязвим. Особено след разговора му с онази американка.
За негов късмет, районът зад църквата беше пълен с дървета и живи плетове, предлагащи укритие. Още по тъмно, докато по улиците не се мяркаха подранили минувачи, двамата с Кели бяха скрили чантата с инструментите. Сега Зорин носеше в ръка алуминиевия куфар, който също се набиваше на очи, но бе успял да притича по тесния проход зад съседната сграда и да влезе незабелязан през оградата около строителния обект.