Кели вдигна рамене. Жестът му можеше да означава безразличие, презрение или примирение със съдбата.
— Не се сещам за такава.
Дясната му ръка се извъртя настрани. Държеше пистолет. Малоун обаче беше по-бърз и стреля в краката му. Този човек им трябваше жив.
Останалите полицаи не бяха на това мнение. Изригна буря от изстрели. Куршумите се забиваха в Кели, разкъсваха палтото му, тялото му се гърчеше под ударите им като парцалена кукла. Той се опита да направи крачка, но краката му се подкосиха.
Малоун поклати глава и погледна назад към Касиопея. Само двамата си даваха сметка колко фатално беше току-що случилото се. Бяха загубили най-добрата си следа.
Зорин извади фенерче и светна. Пред него се разкри иззидана от тухли ниша с отвор в пода, водещ надолу. Той погледна вътре и видя тунела, за който му бе казал Кели.
Грабна бомбата, влезе внимателно в нишата и се спусна надолу. Тунелът беше сводест, иззидан изцяло от червени тухли и хоросан, включително подът. Сводът беше нисък и трябваше да ходи леко приведен. Но пътят му напред беше относително чист. По-рано бе преценил на око разстоянието от църквата до оградата на Белия дом. Сега просто трябваше да брои крачките си. Дори да сбъркаше с малко, това едва ли имаше значение. Щеше да е достатъчно близо, за да унищожи всичко живо наоколо. Главният противник.
Той тръгна напред. И започна да брои.
Касиопея и Малоун изтичаха до трупа на Кели. Вятърът се бе усилил и разнасяше ледени кристали из въздуха. Нямаше смисъл да проверяват дали е жив.
Малоун беше бесен.
— Казано ви беше да не стреляте! — изрева той. — Коя част от това не разбрахте?
— Спасихме ти задника — сопна се един от униформените.
— Нямаше нужда да ме спасявате. Всичко беше под контрол. Той ни трябваше жив.
Хората от Тайните служби бяха грабнали радиостанциите си и докладваха за случилото се.
Малоун погледна часовника си.
11:20.
Касиопея огледа вътрешността на колата. Нищо. Тя намери лоста и освободи ключалката на багажника. Малоун се приближи до задницата на колата. Тя го последва. В багажника един до друг бяха наредени четири алуминиеви куфара. Малоун не се поколеба. Извади единия, сложи го на земята, отвори капака и отдолу се показаха прекъсвач, батерия и поставен по диагонал цилиндър от неръждаема стомана. Трите предмета бяха свързани с кабели и поставени в мека подложка от черен дунапрен, за да не се удрят един в друг. Под прекъсвача имаше надпис на кирилица, който Касиопея разчете.
— В момента е изключено — каза тя.
Малоун пипна батерията и цилиндъра.
— Студени са.
Той бързо направи същото с останалите три куфара. Нито една от бомбите не беше активирана.
— Това бомби ли са? — попита един от полицаите.
— Разкарайте ги от тук — каза Малоун на хората от Тайните служби.
Полицаите бяха изблъскани настрани.
— Кели искаше да умре — каза Касиопея.
— Знам. И ни донесе тези четири играчки, за да ни намери работа.
Тя си спомни какво бе казала Стефани. Пет ядрени устройства бяха безследно изчезнали. Това означаваше, че последното е у Зорин.
Но къде беше той?
— Малоун! — чу той името си. — Търсят те. Спешно.
Бе оставил телефона си на капака на патрулната кола. Двамата пресякоха тичешком улицата, все още затворена за движение, и той пое апарата от полицая. Вдигна го до ухото си, послуша мълчаливо известно време и прекъсна разговора.
— Стефани беше. Зорин е в църквата „Сейнт Джон“ с петата бомба. Връщай се в Белия дом и направи така, че всички да се махнат от там възможно най-бързо. Стефани казва, че вече е предупредила Личфилд. Помогни му. Имаме двайсет, двайсет и пет минути максимум.
Малоун се обърна към униформения.
— Трябва ми колата ти.
И се метна зад волана.
— Къде отиваш? — попита го Касиопея.
— Да спра това копеле.
77
Зорин броеше внимателно крачките си, докато се убеди, че се намира директно под Белия дом. Беше целият покрит с мръсотия; тунелът ставаше все по-тесен, колкото по-надолу се спускаше под земята. Накрая той стигна до мястото на взривяване, както му го бе описал Кели. Андропов би се гордял с него. Мечтата му най-после щеше да се осъществи.