Провери го за пулс. Нямаше.
И тогава се досети.
Зорин бе оказал съпротива, но само формално; също като Кели — неговия другар от КГБ — и той беше дошъл тук с еднопосочен билет. Явно бе възнамерявал да загине в експлозията. Оставяйки се да бъде удушен, той бе постигнал само едно — повече време, през което бомбата да се задейства.
Малоун се наруга заради глупостта си. Бе изгубил безценни секунди.
Той разтри очи и скочи на крака, после се втурна към зейналата дупка в стената. Остра болка го прониза в ребрата, малко по-тъпа в гърба. Намери фенерчето, което Зорин бе захвърлил настрани, и се спусна в тунела.
Побързай!
Мракът го обгърна.
78
Пред себе си Стефани виждаше центъра на Вашингтон. Хеликоптерът идваше от запад и премина над Пентагона и паметника на Линкълн. Многохилядни тълпи изпълваха Националната алея с музеите в обхвата на взрива. Вече нямаше никаква възможност да бъдат евакуирани на безопасно място. Молеше се само Личфилд да е успял да изведе безпрепятствено Фокс и вицепрезидента. Доколкото познаваше Дани, той не бе мръднал от мястото си.
— Имаме ли разрешение? — попита тя пилота.
— Да, госпожо. Кацаме право на Северната ливада.
— Побързай.
Тя видя Белия дом в далечината.
Касиопея изтича през Северната порта сред тълпите на Пенсилвания авеню, където хиляди хора очакваха началото на церемонията. На фона на човешките гласове тя различи шума на хеликоптер. Обърна се и видя военната машина, която се спусна над Белия дом и кацна на ливадата, вдигайки вихрушка от сняг с ротора си. Задната врата се отвори със замах и отвътре скочи Стефани, стиснала в ръце нещо, което приличаше на книга. Касиопея се насочи отново към портата, която дежурният й отвори, и се затича след Стефани, викайки я по име.
— Личфилд не е казал на никого и е избягал — каза тя, когато се изравни с нея.
По лицето на Стефани се изписа шок.
— И всички са още вътре?
Касиопея кимна.
— Котън тръгна да търси Зорин в църквата. Отивам при него.
— Аз ще направя вътре каквото мога.
И двете тръгнаха бързо в различни посоки.
Малоун крачеше напред; слабата светлина на фенерчето едва му сочеше пътя. Тунелът, макар и тесен, беше, общо взето, проходим. Онова, което му тежеше обаче, бе нуждата да извърви няколкостотин метра под земята, в ограничено пространство и почти пълен мрак. Ако угасеше фенерчето, нямаше да може да различи дори пръста си, опрян в носа.
Часовникът му показваше 11:50.
Зорин вероятно бе задействал бомбата накъде преди пет до десет минути, за да може взривът да стане колкото бе възможно по-близо до 12 часа. Малоун се опитваше да мисли само за неотложността на момента, борейки се с надигащата се в него паника. Никога преди не бе преживявал това в асансьор, въртяща се врата или тясна тоалетна. Нито дори в пилотската кабина на изтребител, завързан почти неподвижно за седалката, без да вижда земята под себе си. Дори в такова тясно пространство, където една плексигласова преграда го отделяше от безкрая на небето, той не се бе почувствал хванат в капан.
Тъкмо обратното. Чувстваше се свободен.
Беше чел много за клаустрофобията. За прилива на адреналин, предизвикващ или импулс за бягство, или сили за съпротива. Но там, където и двете бяха невъзможни, оставаше само паника. Като сега.
Той се спря и затаи дъх. Тишината беше пълна. Мракът изглеждаше още по-плътен, въздухът беше влажен и потискащ.
За пръв път бе изпитал това чувство като юноша. Той и един приятел се бяха скрили в багажника на кола, за да се промъкнат без билет в лятно кино. Той, разбира се, бе превъртял, изритал бе навътре облегалката на задната седалка и бе избягал. Но с годините постепенно бе разбрал, че това не е точно страх от затворени пространства. Не. По-скоро страх от ограничаване на движението. От усещането за безпомощност. Той ненавиждаше седалката до прозореца в гражданските самолети. А когато се беше шегувал с Касиопея за страха й от летенето, знаеше, че това е нещо повече от страх. Страхът се преодолява. Докато фобията парализира съзнанието.
Стомашен сок опари гърлото му. Воня на повръщано изпълни ноздрите му. Но продължи да крачи напред. От корема му избухна огнено кълбо и изгори мозъка му. Ужасът започваше.
Стефани влезе в Белия дом през северната врата. Вътре сградата бръмчеше от приглушени разговори; във въздуха витаеше напрегнато очакване. До церемонията по полагане на клетва оставаха броени минути. Едуин Дейвис я чакаше, вероятно видял пристигането на хеликоптера.