Повечето курсисти така и не стигаха до дипломиране; разпределяха ги в контраразузнаването да ловят шпиони в родината. Но той завърши с отличен успех, бе произведен в лейтенант и зачислен към отдела за Северна Америка. Като допълнителна награда му дадоха квартира близо до Кремъл с отделна баня — ясен знак за високите надежди, които началниците му възлагаха. След три години получи и първото си задгранично назначение — отначало в Западна Европа, а после и в Северна Америка. И докато много от колегите му се поддаваха на съблазните на Запада, той устоя и остана верен на социалистическата си родина.
Министерство на страха. Така мнозина навремето наричаха КГБ. Неговите двайсет управления обхващаха всяка точка на света, но нищо от това вече нямаше значение на 26 декември 1991 г., когато с Декларация №142-Н бе призната независимостта на дванайсетте съюзни републики и възвестен краят на Съветския съюз. Със същата декларация Михаил Горбачов обяви поста генерален секретар на КПСС за несъществуващ и връчи цялата власт на новия руски президент Борис Елцин.
Само при мисълта за Елцин Зорин усещаше как стомахът му се преобръща.
Пияница, некадърник и корумпиран до мозъка на костите, заобикалящ се с хора, които разграбваха националното богатство, за да станат милиардери. В съветската система поне имаше ред, докато в новата Руска федерация нямаше нищо такова. Поръчковите убийства се бяха превърнали в доходен бизнес. Всичко по-ценно се владееше от мафията, включително банките и много от най-големите предприятия. Първата социалистическа държава в света бе управлявана от престъпници. Авторитарна, но без авторитет. Два неуспешни бунта — единият през 91-ва, другият през 93-та, успяха единствено да отвратят завинаги хората от комунизма.
Той още си спомняше онази декемврийска нощ, когато съветското знаме бе спуснато за последен път от кремълския пилон и заменено с руския трикольор.
С което Студената война приключи.
И започна ужасът.
Инфлацията достигна 250% за година. Пенсиите не се плащаха, заплатите се бавеха, пари нямаше. За него краят настъпи един ден, когато излезе да си купи хляб. В магазина видя някакъв старец, обкичен с медали от Втората световна война, който питаше продавачката дали може да си купи четвъртинка хляб, понеже повече не можел да си позволи. Жената му отказа и Зорин се намеси, като предложи на стареца да му купи цял самун. Но ветеранът отказа презрително с думите: „Аз все още имам гордост“.
Също като него.
Тогава той се пресели в Далечния изток, за да не гледа повече този провал.
Зорин потри ръце, за да ги стопли, и погледна часовника си.
Американецът трябваше вече да е пристигнал.
Двайсет години бе работил като офицер. В КГБ никога не ги наричаха агенти. Само „офицер“ или „оперативен работник“, което му допадаше. Служил бе на отечеството си честно и с достойнство. През XX в. 75 милиона съветски граждани бяха загинали в резултат на революции, конфликти, глад и терор. А от XIX в. насам нито една война не бе водена на американска земя. Само руснаци бяха страдали. В академията ги бяха учили, че единственият начин да победиш врага е да пренесеш войната на негов терен, и тъкмо това беше в основата на неговата мисия. Новата Руска федерация си имаше външно разузнаване — СВР, но то бе бледа сянка на своя предшественик. Търговският и промишленият шпионаж бяха заменили националната сигурност като върховен приоритет. Сякаш единственото предназначение на СВР бе да помага на мафиотите да стават още по-богати. Докато той искаше да служи на родината си, а не на престъпници и затова напусна. Много от колегите му направиха същото, но отидоха да работят за престъпните синдикати, които ценяха уменията им. Него също се бяха опитали да го примамят, но той устоя и за пръв път през живота си се оказа безработен.
Когато през 1999 г. Елцин най-после подаде оставка, Зорин беше във възторг. Бе гледал по телевизията пияният глупак да казва: „Искам да помоля за прошка заради мечтите ви, които така и не се сбъднаха. Искам да ви помоля за прошка и за това, че не оправдах вашите надежди“.
Малко късно. Пораженията бяха необратими.
Той все още пазеше руския си паспорт, партийната си членска книжка и служебната си карта на офицер от КГБ, която би трябвало да му послужи при пенсиониране, макар да не бе видял и рубла пенсия. Малцина разбираха как всъщност Съветският съюз бе поставен на колене. Той си бе поставил за цел да стане един от тях, като прочете всичко написано по въпроса. А човекът, който знаеше всяка подробност, беше Вадим Белченко.