— Основите са положени изцяло, в момента се изгражда западната отбранителна стена — каза тя. — Всеки момент ще започнем ъгловите кули и вътрешните сгради.
После го поведе напред, през строителната площадка и нагоре по склона, до една издадена над пропастта скала, от която се виждаше всичко.
— Идвам често тук да наблюдавам процеса. Сто и двайсет мъже и жени работят за мен.
— Много хора.
— Ако това е цената за възкресяване на историята, струва си.
— Прякорът ти е Ingénieur. Така ли ти викат, Инженера?
Тя се усмихна.
— Работниците на строежа го измислиха. Аз сама проектирах цялото съоръжение.
— Знаеш ли, в известен смисъл си доста арогантна. Но от друга страна, можеш да бъдеш и твърде интересна.
Тя не се засегна от констатацията му, която си беше самата истина, а попита:
— Бил си на държавна служба, а сега си пенсионер, така ли?
— Човек като мен никога не се пенсионира напълно. Просто гледа по-рядко да се излага на куршумите.
— И какво? Помагаш на Стефани Нел просто така, по приятелска линия?
— Шокиращо, нали?
— Ни най-малко. Всъщност напълно в унисон с твоята личност.
— Какво знаеш за моята личност?
— Научих доста неща за теб. Имам приятели с доскорошната ти професия. Всички имат високо мнение за теб.
— Радвам се да чуя, че са ме запомнили.
— А ти знаеш ли нещо за мен? — запита тя.
— Само съкратената версия.
— Аз имам много особености.
Което си бе самата истина, а най-неприятната й особеност беше неспособността да изразява чувствата си. Котън страдаше от същия недостатък, което допълнително обясняваше сегашната им раздяла. Двамата се обичаха силно и страстно, но никой не искаше да си го признае. Само веднъж, високо в планините на Китай, след поредното премеждие и двамата събраха куража да разкрият какво чувстват един към друг.
— Край на игрите — обяви тя.
Той кимна и взе ръцете й в своите.
— Котън…
Той докосна с пръст устните й и прошепна:
— Аз също.
После се наведе и я целуна.
Тя си спомняше този момент, когато се разбраха почти без думи. Да, обичаше Котън. Последният месец от живота й не бе оставил никакво съмнение в това.
Касиопея се надяваше с цялото си сърце да не е твърде късно.
14
Люк стоеше облегнат на мустанга си и следеше с поглед черния кадилак, който в този момент преминаваше през вдигнатата бариера на паркинга. Току-що отново бе погледнал часовника си — показваше малко след 5 сутринта. Утрото беше мразовито, но той кипеше отвътре. Шофьорът от аварийната служба бе поклатил мрачно глава при вида на колата му, преди да я вдигне върху платформата на камиона си и да я докара тук.
Кадилакът спря и от едната страна слезе Стефани Нел, а от другата — мъж с тъмно палто.
— Кофти нощ, а? — попита тя.
Мустангът беше обърнат с десните си врати към нея и по тях личаха следите от среднощните му преживелици.
— Аня Петрова — каза непознатият — е доста опасна. Завършила е полицейска школа и няколко години е работила като полицай.
— А вие кой сте?
Мъжът се представи като Николай Осин, а Стефани допълни:
— Шеф на тукашното бюро на СВР.
— Официално съм търговски представител и не знам нищо за СВР.
— Тази формулировка ми харесва — отвърна Люк. — Но бихте ли ми разказали нещо повече за Аня Петрова?
— Свързана е с човек, който може да причини на страната ви големи проблеми. Той едва ли я е изпратил тук без причина, затова посъветвах Стефани да я наблюдава внимателно. Явно на Аня това не й е харесало.
Люк се запита как ли го бе разкрила. Той бе пипал внимателно, но понякога стават издънки. И макар все още да нямаше отговор на въпроса си, реши да не се тормози повече и заяви:
— Трябва да огледаме онази къща.