Два оглушителни трясъка разцепиха въздуха в подземието. Мъжете се строполиха на пода като марионетки с прерязани конци. Зад тях, в подножието на стълбите, беше застанал Вадим Белченко. Старецът беше по риза с дълги ръкави и джинси, които щяха да му паднат, ако не бяха пристегнати с колан на кръста. В ръка държеше беретата на Малоун.
Белченко пристъпи към двата трупа. Лицето му беше още по-бледо и изпито, отколкото в банята; белезникавите му очи гледаха безизразно.
— Нали ти казах, че още ме бива да стрелям.
— Защо ги уби?
Белченко извади от джоба си ключ и му го подхвърли.
— За да ти помогна. Защо иначе?
Малоун хвана ключа във въздуха и освободи китките си от белезниците.
— Чух какво ти каза Зорин. Нали ти е ясно, че той е побъркан?
— Аз си мислех, че двамата сте съюзници. — Дулото на пистолета все още сочеше към него; Малоун пристъпи крачка напред и попита: — Какво, и мен ли ще убиеш?
Белченко му подаде пистолета.
— Намерих го горе. Надявам се, нямаш нищо против, че го взех.
— Напротив, много се радвам. Тъкмо се чудех как да се отърва от тия двамата.
— Тези хора са фанатици. Живеят долу в селото и Зорин е техният идол. Заедно поддържат един идеал, който никога не е съществувал.
Малоун трябваше да тръгва. Мисията му бе изпълнена. Но от нея междувременно бе произтекла друга, в която централна фигура беше един обсебен мъж.
— Към какво се стреми Зорин? Каза ми, че имал дълг, който трябвало да изплати.
— Така е. Наумил си е, че дължи нещо на Щатите.
— И ти какво му каза?
— Ако не му бях казал онова, което искаше да знае, той щеше да ме убие. Ако го бях излъгал, щеше да се добере сам до истината, след това да се върне тук и да ме довърши. Затова реших да му я кажа. Но се съмнявам, че тя вече има някакво значение. Толкова време е минало. Не е останало нищо за откриване.
Малоун реши, че за момента един въпрос е най-важен.
— А защо разговаряш с мен сега?
— Защото никога не съм бил идеалист. Родих се в една порочна прогнила система и се научих да оцелявам. В крайна сметка бях избран да пазя комунистическите тайни, важен бях за режима. Те ми гласуваха доверие и аз гледах да го запазя. Но тях вече ги няма. Онова, което Зорин е намислил, е безумие. Нищо няма да постигне. Така че, ако приемем, колкото и да е малко вероятно, че тази опасност все още съществува, реших да ти спася живота и да ти кажа истината. — Белченко помълча, после продължи: — Ти ме пита към какво се стреми Зорин.
Малоун кимна.
— Бомби. За чието съществуване никой не знае.
18
Стефани и Люк слязоха от таксито пред Андерсън Хаус. Величествената сграда от сивкав варовик се намираше на Масачузетс авеню, само на няколко преки от Дюпон Съркъл, в сърцето на дипломатическия квартал. Построена от американски бизнесмен на име Андерсън, една от най-големите и разкошни резиденции във Вашингтон била замислена като място за пищни приеми, както и за показ на богатата му колекция от мебели и произведения на изкуството. Когато Андерсън починал през 1937 г., неговата вдовица дарила сградата на група хора, които били скъпи на сърцето й.
На Братството на Синсинати.
Лошото отношение на Америка към ветераните от войните е било постоянна тема още през XVIII в. Към 1783 г. повечето офицери от Континенталната армия не били получавали заплати от четири години. Естествено, недоволството било повсеместно. Носели се слухове, че всеки момент армията щяла да бъде разпусната, а дължимите суми щели да останат неизплатени. Трябвало лично Джордж Вашингтон да се намеси, за да охлади страстите. И тогава генерал Хенри Нокс се запалил от идеята да сформира братство, което да защитава колективните интереси на офицерския корпус. Това било начин да канализира в конструктивна посока натрупания сред офицерите гняв и идеята му бързо намерила подкрепа.
Името на братството дошло по естествен начин.
За образования човек на XVIII в. латинските класици били основен източник на информация. Луций Квинкций Цинцинат бил римски патриций от V в. пр.н.е., който предпочитал да живее в усамотение. Когато над Рим надвиснала заплаха от война, Сенатът гласувал да му се даде абсолютна власт за срок от шест месеца, за да се справи с кризата. Победата дошла само след две седмици и Цинцинат, позовавайки се на общото благо, гражданската си доблест и лична скромност, се оттеглил от поста и се завърнал във фермата си. Неговият пример подхождал перфектно на офицерите от Континенталната армия. Девизът на братството отразявал тази самоотверженост: