— Президентът ми каза за твоята специална мисия — каза Шулц. — Тя е част от неговия стратегически план, нали? Той има нужда от помощ. Търси партньори. Не хора, с които да се съветва, а такива, които да го следват. Искам да знаеш, че очаквам от теб същото.
— А знаете ли целта?
— Да, и мисля, че знам как да стигна до нея. Рейгън ми каза, че всички важни решения в областта на външната политика ще взема сам, а подробностите по тях ще бъдат моя отговорност. — Шулц помълча малко, после продължи: — Особено по отношение на „Пас напред“.
— И се отчитам директно пред вас, така ли?
Тя не искаше от самото начало да се спречква с този човек. От всичко, което бе чела и чувала за него, той беше добър политически играч. Как иначе би могъл да заеме четири министерски поста?
— Не. Защо да те притискам? Върши си работата и ме дръж в течение, когато е нужно. И двамата работим за президента. Той е шефът. Затова те поканих тук тази вечер. Исках да го чуеш лично от мен. — Той се наведе към нея и прошепна: — И по-добре в Държавния департамент да не ни виждат, че разговаряме помежду си. Смея да кажа, че следващите пет години ще бъдат интересни.
Както се и оказа.
За втори път папата и президентът се срещнаха лице в лице едва през 1984 г. Междувременно тя се бе утвърдила като основен проводник на информация между Белия дом и Ватикана.
Това бе първото й идване в Андерсън Хаус след онази лятна вечер през 82-ра.
След разговора й с Шулц той я бе отвел обратно в балната зала, където масите, отрупани с букети цветя, очакваха важните гости. Вечерята беше прекрасна, музиката вълшебна, под сводестия таван се носеха бръмчене от оживени разговори и звън на сребро върху фин порцелан. Хората си разменяха забавни истории. Тогава всичко й се струваше толкова окуражаващо; самите звуци от приема се бяха запечатали като мелодия в паметта й. Тя все още пазеше поканата — спомен за времето, когато бе привлечена на работа лично от президента на Съединените щати, а държавният секретар беше неин доверен съюзник.
Каква разлика между онази вечер и сега, когато вече я бяха обявили за излишна…
Двамата с Люк минаха през сводестата порта с двойни врати от ковано желязо и продължиха по извитата алея, която минаваше през две арки и завиваше под колоните пред главния вход; от двете им страни се издигаха симетрично извитите двуетажни крила на сградата. Почти трийсет и пет години бяха минали от онази вечер. Джордж Шулц отдавна го нямаше. Рейгън и Йоан Павел бяха покойници. Останала бе само тя — опитен разузнавач от световна класа, смятана от мнозина за една от най-добрите в шпионската професия. За жалост, всичко това не означаваше нищо за новия президент и неговия министър на правосъдието. Скоро щеше да бъде безработна. Но една мисъл не й даваше покой.
Зорин иска да си отмъсти.
19
Езерото Байкал
Малоун ясно чу казаното от Белченко и си даде сметка, че старецът е напълно сериозен. Той не беше готов за подобни разкрития и го изгледа смаян.
— Какви бомби, за които никой не знае?
— Нас са ни учили, че Америка е врагът. Че всичко американско противоречи на нашия начин на живот. И че наш дълг е да бъдем готови за битка с този враг.
— На нас ни разправяха същото за вас.
— И се питам: защо това взаимно недоверие? Не можехме ли да живеем заедно като приятели? В банята ти казах, че всяка история има начало, среда и край. Историята на комунизма започна през хиляда деветстотин и седемнайсета с болшевишката революция. Това бе началото. Средата продължава до ден-днешен. През това време се изредиха Сталин, Хрушчов, Брежнев, Горбачов, Елцин, Путин. Сегашното правителство с нищо не е по-добро. Катастрофа след катастрофа. А такива като Зорин не забравят на какво са научени. За него Америка продължава да е врагът. Само че сега мотивите му са по-лични. За него краят на историята не беше тогава, а сега.