— Той ми каза, че командвал част на Спецназ.
— Да. Човекът има умения, които вече над двайсет години не прилага, но които никога не се забравят. Труден противник.
— Бил ли е в Афганистан?
— Пет години. Смята изтеглянето ни от там за предателство към всички загинали. С което не съм съгласен. Тази война трябваше да приключи. Но когато Съветският съюз рухна, тогава и двамата разбрахме какво е предателство. Спецназ станаха жертва на същата корупция, безпаричие и сломен дух като всички останали. Много от кадрите ни отидоха да работят за мафията.
— Но не и Зорин.
— Тогава не, но в крайна сметка и той отиде при тях. Всички се продадоха в един или друг момент. Но като цяло Зорин служеше на родината си, не на рублата. И когато вече нямаше родина, той просто изчезна.
И така е избегнал катастрофите, връхлетели Русия след 1991-ва, помисли си Малоун. В Чеченската война Спецназ позагубиха страховитата си репутация, след като претърпяха редица поражения от партизаните. Спомни си, че някъде бе чел за изтребена цяла армейска част. После дойде 2002-ра със заложническата криза в онзи московски театър, и 2004-та, с Беслан. В първия случай Спецназ провалиха спасителната операция, а във втория обстрелваха училището с ракети и танкове, като предизвикаха повече жертви от самите терористи. Липсваше им финес. Останало им бе само грубо незачитане на човешкия живот, особено този на техните сънародници.
— Александър е човек с цел — каза Белченко. — Дълги години е живял тук. Но през цялото време злобата в него е отлежавала и зреела. Като всички командоси от негово време той притежава забележителна инициативност.
Малоун трябваше да научи повече за тези оръжия, затова насочи разговора към изясняване на основното.
— Трябва да ми кажеш какво става тук.
Белченко се облегна на една от железните колони, които поддържаха къщата.
— Не знам всички подробности. Сигурно това ще ти се стори странно с оглед на цялостната ми кариера. Така или иначе, Спецназ имаха достъп до малки преносими ядрени взривни устройства — РА-сто и петнайсет. Бяха скрити на тайни места, далече едно от друго.
Малоун бе чувал за тези скривалища, разпръснати из цяла Западна и Централна Европа, Израел, Турция, Япония, дори Северна Америка. В тях се съхраняваха оръжия и радиооборудване, които да се използват от изнесени напред части в случай на война.
— Спомням си едно такова в Швейцария — каза той. — Щом го откриха, го обляха с водно оръдие и то се взриви. Било минирано.
— До това и други скривалища ги отведоха разкритията на Митрохин. Този човек е предател. Нямаше право да разкрива всичко. Наш дълг е да пазим тези тайни.
— И какво значение имаше това?
— Имаше. За мен. За такива като Зорин. Вярвахме в онова, което вършехме. Дори когато държавата ни сдаде багажа, дългът ни към нея остана.
— Защо тогава разговаряш с мен? Защо току-що уби двама души? Какво се промени?
— Зорин е забравил за какво се борим. Принизил се е до равнището на ония, които в крайна сметка ни доведоха до провал. На хора като Сталин, Берия, Брежнев, Андропов, на така нареченото партийно ръководство. Това бяха опортюнисти, които вярваха само в себе си. Зорин е станал като тях, макар че едва ли го съзнава.
— Казваш, че в едно от тези скривалища има ядрена бомба?
— Казвам ти, че в много от тях имаше. Но теб те интересува едно. Останалите са безобидни.
— Какво трябва да знам?
— Зорин пътува за Канада. Издирва човек на име Джейми Кели. Американец, някога работил за КГБ. След като през деветдесет и първа настъпи краят, Кели се покри. Но той знае местонахождението на скривалище, в което може би е скрита една РА-сто и петнайсет, която би могла все още да е годна за ползване.
— Тези неща нямат ли нужда от непрекъснато захранване?
— Имат. Но ако са получавали такова захранване, нищо не им пречи да работят. Нашите инженери ги бяха разработили да издържат дълго време, скрити на сигурно място.
Малоун моментално усети как го обзема съмнение, и с право. Този човек беше прекарал целия си живот в измами, защо сега би казвал истината?
— Какво смята да направи Зорин с тази бомба?
— За жалост, не го сподели с мен, което е разбираемо.