Дали тия хора бяха военни, както бе казал Белченко?
Той се затича, като се оглеждаше за подозрително движение наоколо. В светлината на включилите се прожектори видя Ярето, паркирано на петнайсетина метра по-нататък. Помисли дали да не претърси труповете за мобилен телефон, но си каза, че не би било разумно. Виждаше оградата, тъмните силуети на дърветата, виждаше и алеята, която водеше надолу по хълма към задигнатия от него камион, и взе решение: Защо да вървя натам и да измръзна по пътя? Автомобилът е тук и ме чака.
Той притича до Ярето, видя ключовете на таблото и се метна на седалката под брезентовия покрив. След кратко колебание двигателят запали.
Малоун следваше виещия се черен път към главното шосе. По средата на разстоянието видя чифт фарове да се движат към него в обратната посока. За миг го заслепиха. Той сви вдясно и избегна насрещния автомобил, който беше същият като неговия, а зад предното стъкло се виждаха две тъмни сенки. Малоун излезе на шосето и сви на юг; каросерията се друсаше бясно от скоростта, двигателят виеше. В огледалото видя, че другата кола направи обратен завой и го последва.
Той зърна човешка фигура, надвесена навън през страничния прозорец. И чу тракане на куршуми.
22
Зорин шофираше на изток по тъмното шосе; Байкал бе останал назад, пред него беше Улан Уде. Градът се бе появил на бреговете на река Уда още през XVIII в., първоначално населен от казаци, а впоследствие и от монголци. Зорин харесваше името, в превод означаваше „Червената река“, съзнателно подбрано да бъде в унисон с официалната съветска идеология. Транссибирската магистрала, както и няколкото големи шосета, които се пресичаха тук, бяха донесли просперитет на това място. Чак до 1991 г. този град с 400 000 жители бе останал затворен за чужденци, което обясняваше защо толкова много от съветските порядки все още процъфтяваха в него.
Рухването на СССР беше отприщило мощен порив за изкореняване на миналото. Всички статуи и бюстове на комунистическите вождове бяха разрушени или осквернени. Дори по едно време се говореше за затваряне на мавзолея на Ленин и погребване на тялото, но, слава богу, тази идея така и не просъществува дълго. За разлика от останалата Русия, която сякаш нямаше търпение да забрави миналото, Улан Уде го помнеше. На централния му площад все още се издигаше най-големият бюст на Ленин в света. Близо осем метра висок, излят от над четирийсет тона бронз. Благодарение на някакво специално покритие тъмната му патина бе устояла на природните стихии, а градината около фундамента беше любимо място за срещи.
В Улан Уде се намираше и най-близкото международно летище, което щеше да стане отправна точка за пътуването му до Канада. Зорин не беше богат. Службата в КГБ му бе носила минимален доход. Когато всичко свърши, той не получи нито пенсия, нито социални помощи. Което обясняваше защо повечето му колеги бяха предпочели да отидат в престъпните синдикати. Накрая и той се поддаде, но се хващаше на работа главно за местни банди, опериращи в района на Иркутск. Длъжен бе да признае пред себе си, че те се отнасяха прилично с него, плащаха му добре и той успя да събере дванайсет милиона рубли, които държеше в дачата. Част от тази сума бе отишла за пътуването на Аня, а остатъка смяташе да похарчи сега.
Зорин погледна часовника си. Американецът би трябвало вече да е мъртъв. Бе оставил указания трупът да не бъде открит. Който и да бе изпратил Малоун, щеше да дойде да го потърси.
Преди три дни си бе запазил чартърен полет, но дали щеше да го използва или не, зависеше от разговора му с Белченко. Сега самолетът вече го очакваше в Улан Уде. Той знаеше и крайната дестинация, но за Канада му трябваше виза. Разбира се, нямаше как законно да си извади такава, просто не разполагаше с време. Вместо това си бе изработил алтернатива, а обещанието да даде още пари на чартърната компания му осигури нейното така необходимо съдействие. Само дано Белченко да му бе казал истината.
В съзнанието на Зорин изплува един спомен. Денят, когато за пръв път бе заговорил Аня. Пътуваше по същото това шосе за Улан Уде, за да се наслади на звуците на града — клаксони, двигатели, полицейски сирени, да погледа прегърбените бабушки с техните забрадки и безформени дрехи, да поседи на някоя пейка, заобиколен от мъже с оръфани шуби и изпити, измъчени безизразни лица. Обичаше да се разхожда около базара — една широка павирана улица под тунел от дървета, с два реда потъмнели от времето сергии, на които се продаваха жито, каменна сол, подправки и местни зеленчуци. На някои се предлагаха дрехи и разни промишлени стоки, на други — консерви и свещи. Миризмата на тълпите — тази странна смесица от пот, мокра вълна, чесън, зеле и обработена кожа — му действаше успокоително.