Любимият му ресторант се намираше на една белосана и широка дървена веранда, недалече от паметника на Ленин. Нисък каменен зид го отделяше от базара. Тежки маси от грубо дялани дъски бяха наредени върху пода от отъпкана земя под тъмния гредоред на тавана. Стените бяха украсени с калиграфски надписи в рамки. Осветлението беше приглушено, човек можеше да намери спокойствие в някой полутъмен ъгъл. През лятото върху зида отвън изнасяха саксии с цветя. Понякога откъм улицата се чуваше тропот от конски копита.
Аня бе влязла в заведението, за да купи бутилка студена вода. Беше облечена в униформата на местната полиция. Имаше чисто естествено лице без грим и заразителен гърлен смях. Светлата й кожа беше обсипана с лунички. Всичко в нея издаваше интелигентност и реализъм, нехарактерни за младостта й. И някаква загадъчна сила.
Когато я заговори, тя ни най-малко не се смути, а отговори на въпросите му с искреност и откровеност. След това той още няколко пъти я срещна на различни места из града; поразпита за нея и установи, че е уважаван полицейски служител. Говореше се как една нощ, когато някакви мъже нападнали местен клуб, като влезли с колите си направо през витрината и започнали да бият посетителите и персонала, Аня била от първия полицейски екип, пристигнал на мястото, и лично обезвредила с голи ръце четирима от нападателите, като едва не убила двама от тях.
Хората говореха с уважение за нея. Както и за него навремето.
Той си припомни пикантния аромат, който се разнасяше от скарата. Месото беше прясно и сочно, ухаеше леко на дим. Беше я поканил на вечеря.
— Баща ми беше партиен функционер — каза му тя. — Минаваше за важен човек в този град.
— Още ли е такъв?
— Не. Пропи се и умря.
— А майка ти?
— Още е жива и иска да види дъщеря си омъжена с деца.
Той се усмихна.
— А защо дъщеря й не го направи?
— Защото очаквам от живота нещо повече. Когато бях малка, вкъщи имаше плакат от Великата отечествена война. Майка и дете, притиснати един в друг, пред окървавен нацистки щик. Отдолу надпис: ВОИНИ ОТ ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ, СПАСЕТЕ НИ! Спомням си всяка подробност от този плакат и пожелах да бъда един от тези воини.
Той също си спомняше един плакат от своето детство. Изобразяваше висока снажна жена, забрадена с кърпа, с отворена уста, от която излизаше безмълвен вик. И надпис: РОДИНАТА МАЙКА ЗОВЕ.
— Бях тийнейджърка — каза Аня. — Но си спомням времената преди Елцин. Повечето хора в този град също ги помнят. Затова съм тук. Нищо не е забравено.
Зорин беше заинтригуван. Двамата бяха непознати, но той усещаше, че нещо ги свързва. Затова я попита:
— Знаеш ли за Чаяние, на езерото?
— Чувала съм. Там ли живееш?
— Да. Не би ли желала да ми дойдеш на гости?
Скоро Аня напусна работа и се премести да живее при него. В случаите, когато поемаше ангажименти за синдикатите от Иркутск, тя също отиваше. Заедно си заработваха парите. Неговата борба стана и нейна. Зорин откри в нея другар и съдружник.
С усилие на волята той се отърси от тези мисли и намали на кръстовището, за да хване отбивката за летището. Оставаха само няколко километра.
Той погледна часовника си. 22:25. Още 50 часа.
23
Люк стигна до горната площадка, от която под прав ъгъл се отклоняваха няколко стъпала. Те водеха към галерията на втория етаж. Дървените ламперии контрастираха с богато орнаментирания кремав таван. На едната стена висяха закачени големи живописни платна; на другата — гоблени. Трите кристални полилея бяха изгасени. Галерията беше пълна със скулптури, знамена и колекции от саби и мечове; усещаше се и известно ориенталско влияние. Помнеше казаното от Стефани — че стаята на охраната се падала веднага след кухнята, която на свой ред трябваше да е близо до трапезарията — а той току-що бе зърнал трапезарията през една отворена врата вляво.