Аня продължаваше да гледа напред към семейните снимки на стената и не правеше никакво усилие да извърне глава към него.
— Близък ли си с братята си?
— Колкото може да бъдат близки братята.
— Аз нямам нито братя, нито сестри.
— Това обяснява защо си толкова несговорчива.
— Бил ли си някога в Сибир?
— Не.
— Тогава нямаш представа колко труден може да бъде животът.
— Какво търсеше в онази къща?
— Нещо, което е в твой интерес никога да не открия.
Стефани искаше да си тръгва, но вашингтонската полиция не беше приключила с нея. Тя бе отговорила на въпросите им колкото можеше по-уклончиво, но предвид факта, че в Андерсън Хаус след три дни бе насрочено събитие във връзка с встъпването в длъжност на новия президент, въпросите бяха много. Накрая тя се принуди да позвъни на Едуин Дейвис и неговата намеса убеди полицията да я остави на мира.
Поне временно.
И всичко щеше да бъде наред, ако не беше Брус Личфилд, пристигнал изневиделица със служебен автомобил на Министерството на правосъдието.
— Би ли ми обяснила какво правиш тук? — попита той, без дори да си дава труда да понижи глас.
Бяха застанали отвън до една от металните врати, водещи към улицата. Служителите на Андерсън Хаус се бяха прибрали вътре.
— Когато си им показала значката — продължи той, — тукашните хора са позвънили в министерството, за да ни питат какво искаме от тях. И тъй като е ставало дума за отряд „Магелан“, накрая ги свързаха с мен. Чувам, че е имало стрелба, че лично ти си размахвала пистолет. После сте арестували някаква жена, която заплашвала всички в сградата. При вас ли е още?
Тя кимна.
— Казах ти да не се занимавате повече с това. Какви ги вършиш?
— Върша си работата — отвърна тя.
— Вече не.
Тя долови тихото злорадство в погледа му.
— Дотук беше. Уволнена си. От този момент.
Стефани си тръгна, решена да не му обръща внимание. Той се пресегна и я улови за ръката.
— Казах: уволнена си. Дай ми значката и пистолета си. Това е заповед.
— Знаеш къде да си завреш заповедта. И пусни ръката ми.
— Надявах се, че точно така ще реагираш.
Той вдигна ръка и от един автомобил, паркиран до бордюра, слязоха трима мъже — и тримата на средна възраст, късо подстригани, с тъмни костюми. Агенти на Министерството на правосъдието.
— Доведох ги — продължи той, — защото знаех, че ще създаваш проблеми. Сега или ми дай пистолета и значката си, или тези мъже ще те арестуват и отведат със себе си. И те уверявам, че Белият дом няма да ти помогне.
Явно този глупак вече получаваше правомощията си от новата администрация. Преливаше от самонадеяност, знаеше, че каквото и да направи, нищо лошо няма да му се случи.
Играта бе приключила. Стефани си бе издействала временна свобода да рови тук-там, насърчавана от Белия дом, и бе изровила достатъчно, за да се убеди, че нещата са сериозни. Но сега тази свобода й бе отнета. Тя намери пистолета и значката си в чантата и му ги подаде.
— Върви си у дома, Стефани. Кариерата ти приключи. И прави с онази жена каквото искаш. Никой не се интересува нито от нея, нито от теб.
Той се обърна и си тръгна.
— Брус!
Личфилд се обърна, видя вдигнатия й среден пръст и поклати глава.
— Хубавото е, че мнението ти вече не значи нищо.
Той се качи в автомобила и потегли. Стефани го изпрати с поглед. Трийсет и седем години в служба на държавата. Затова време какви ли неща не бе виждала и вършила, в какви ли ситуации не бе изпадала. И всичко да приключи така? Тя чу входната врата на Андерсън Хаус да се отваря, обърна се и видя Фриц Стробъл.
Той пристъпи към нея.
— Лоша работа.
— Подслушвахте ли?
— Моля да ме извините. Но изчаквах всички да си тръгнат, за да говоря с вас. Така че… да, наблюдавах ви.
— Какво има, господин Стробъл?
— Как се справихте с тази жена! Поздравления, много сме ви благодарни. Тук не сме свикнали с такива инциденти. Всъщност това се случва за пръв път. Ужасно! Вие ми изглеждате честен човек. — Той помълча, после добави: — Боя се, че ви излъгах. Споменахте архива в имението на Чарън. Аз знаех за него, от доста време се опитваме да го приберем.
— Но не сте искали да се намесвате в семейната кавга.