Котън се опита да подреди мислите си. Дали някои от тези ядрени бомби все още се намираха скрити някъде по света след повече от двайсет години? И дали Зорин не бе успял да намери една от тях? Белченко определено мислеше така. А какво ли търсеха онези военни в дачата? Бяха дошли, за да убият Белченко ли? Може би дори и Зорин? За съжаление, старият архивар бе умрял, преди да му каже достатъчно за плана на Зорин.
Само нещо за „мат в два хода“ и „нулевата поправка“. Каквото и да означаваше това.
Кондензатът от маската овлажняваше бузите му. В устата си усещаше вкус на метал, до носа му достигаше мирис на загрята пластмаса от електронните уреди. След смъртта на Белченко единствено Зорин беше в състояние да го отведе до целта. Бившият кагебист изглеждаше озлобен. Но дали това бе достатъчно, за да предприеме нещо мащабно с ядреното устройство? Умното решение би било да го следва и да разбере. В слушалките си чу разговор.
— Целта е Зорин, намира се право напред — обясни Касиопея, отново на датски. — Но проблемът е, че приближаваме монголската граница. Искат самолетът му да бъде свален, преди да я е пресякъл.
Вторият изтребител се спусна надолу и се отклони на около километър вляво. Малоун огледа бордното табло, търсейки начин да прехвърли управлението към задната кабина. Но не беше ясно кой е нужният му превключвател. Самолетът се разтресе и забоде нос надолу. Той знаеше какво се случва: пилотът се подготвяше да атакува.
На светещия дисплей Малоун можеше да проследи работата на уредите, които търсеха във въздуха другия самолет. Летяха право на юг и губеха височина, докато накрая се хоризонтираха на три хиляди метра. Той оглеждаше небето, видя втория изтребител, с Касиопея на борда, на около три километра вляво. С разширени докрай зеници се взираше в хоризонта, докато откри двете миниатюрни мигащи светлинки, обозначаващи върховете на крилата на друг самолет. Светлинките постепенно се увеличаваха; изтребителите настигаха самолета. Със Зорин в него.
Още гласове изпълниха ушите му. На светещия екран се появиха за миг някакви цифри, после правоъгълна рамка с кръстче в средата. Не беше нужно да владее руски, за да установи, че целта беше прехваната. При излитането бе обърнал внимание на празните скоби под крилата на двата изтребителя — не носеха ракети въздух-въздух. Но самолетът беше оборудван с две 30-милиметрови оръдия.
— Чакат заповед от земята — каза Касиопея.
Той можеше просто да ги остави да си свършат работата. Но нещо казано от Зорин отекваше в съзнанието му: Длъжници сме на Америка. И моментът е дошъл да й платим дължимото.
Ние? Дали Зорин беше единствената заплаха? Или премахването му щеше да задейства следващия по веригата?
Двата изтребителя се приближаваха към целта и един към друг, очевидно с намерението да свалят самолета с бордните си оръдия, без да привличат вниманието на любопитните наземни радари. Очертанията на другата машина издаваха Гълфстрийм или лиърджет. Един добре премерен откос от 30-милиметрови снаряди щеше лесно да го неутрализира. Той реши да направи нещо. Но имаше един проблем. Налагаше се да извади от строя едновременно и двата изтребителя.
— Погледни уредите на таблото пред теб — каза той в микрофона, също на датски. — Има ли нещо, на което да пише „ПОЕМАНЕ НА КОНТРОЛ“?
— Горе вдясно. Пише „ЗАДНО УПРАВЛЕНИЕ“.
Той веднага видя превключвателя, защитен с червен предпазител. Беше малко вероятно някой от двамата пилоти да знаеше, че пътникът им умее да управлява реактивен изтребител. Той повдигна пластмасовия предпазител и взе решение:
Какво пък, сега или никога.
В момента, в който натисна превключвателя, щурвалът пред него оживя. Пилотът моментално разбра проблема, но Малоун не му остави време да реагира. Блъсна щурвала напред, после сви рязко към другия изтребител. Машината се гмурна надолу; тялото му се спря в изпънатите докрай предпазни колани. Целият корпус пукаше и вибрираше. Другият изтребител премина с грохот под тях; турбулентната струя от двигателите им принуди пилота да се отклони.
И двата изтребителя губеха бързо височина. И не бяха в състояние да открият огън по целта.