Той си каза, че Касиопея едва ли е много доволна от акробатичните изпълнения, които нейният пилот бе принуден да изпълни, за да овладее машината. Дръпна щурвала към себе си и самолетът се заизкачва стръмно нагоре; двигателят засмукваше с рев въздуха от турбокомпресора. Най-много след секунда-две неговият домакин щеше да си възвърне контрола върху самолета. Той направи перфектен лупинг във въздуха и се насочи обратно към другия изтребител. Погледна таблото пред себе си и забеляза, че радарът беше изгубил целта. Гневните крясъци на пилотите изпълваха ушите му; не беше нужно да знае руски, за да разбере какво казват. Бяха бесни.
Той отпусна щурвала и се намести на седалката. Другият изтребител се приближи, този път от дясната им страна; двата вече летяха крило до крило. Управлението на самолета отново беше преминало в предната кабина.
— Предполагам, че това беше необходимо — чу гласа на Касиопея. — Щях да повърна!
— Необходимо и забавно — отвърна той.
— За теб със сигурност.
— Не можех да ги оставя да стрелят.
— И ще ми обясниш после?
— В пълни подробности.
Малоун чуваше разговорите между пилотите и земята. Очакваше предстоящата долу дискусия да придобие физически измерения, но нямаше нищо против.
— Никак не са радостни — каза Касиопея.
— Къде е моят приятел?
— Мина границата. Те получиха заповед да прекратят преследването.
Какво ли знаеха руснаците?
Имаше само един начин да разбере.
28
Вашингтон, окръг Колумбия
Люк се бе опитал да измъкне още нещо от Аня Петрова, но тя упорито мълчеше. Седеше спокойно, с ръце, пристегнати отзад на гърба, вързана през кръста с тиксо за облегалката на стола. Лицето сигурно я болеше; клепачите й бяха станали синьо-черни. Но очите й гледаха все така безизразно и невъзмутимо; по нищо не личеше да се чувства попаднала в капан.
Той се беше усамотил в далечния ъгъл на стаята, далече от обхвата на бързите й крака, в едно от креслата с лице към прозореца. Апартаментът беше неговото убежище, неговото лично пространство. Обикновено тишината му доставяше удоволствие, но днес липсата на всякакъв шум му действаше на нервите. Нямаше представа какво да прави с Аня, освен да я притиска за информация. Тя беше чужда гражданка и цялата операция по залавянето й беше строго секретна, нищо на хартия, така че по закон нямаше много възможности за действие. Заплахата му да я вкара в затвора беше тъкмо това — заплаха. Нещо повече — тя се бе оказала костелив орех. За щастие, отговорността за вземане на решения беше на Белия дом, но пък времето на чичо му изтичаше.
Тишината бе нарушена от почукване. Той стана и отиде да отвори вратата. Очакваше да види Стефани. Вместо това беше шпионинът от СВР Осин с черния кадилак. С него имаше още двама мъже. И тримата изглеждаха намръщени.
— Дошъл съм за Аня Петрова — каза Осин.
— А откъде разбрахте, че е тук?
— Шефката ти ми каза. Аз я уверих, че ще се оправим сами с госпожица Петрова. И тъй като никой от нас не желае международен инцидент, тя прие.
Осин погледна през рамото му към Аня и попита:
— Какво си правил с нея, бил ли си я?
— Уверявам ви, тя е достоен противник. Ще имате ли нещо против да се допитам до Стефани?
— Прави каквото знаеш, но момичето идва с нас.
Люк погледна към Аня и забеляза, че тя не беше никак доволна от това развитие на нещата. Но пък щеше да му се махне от главата.
Люк намери телефона си и набра номера на Стефани. Тя отговори моментално, той подържа известно време телефона до ухото си, после прекъсна разговора и им направи знак да влязат.
— Ваша е.
Досега Стефани не беше уволнявана. През кариерата си бе получавала много заплахи, от министри на правосъдието и президенти, но нито една от тях не се бе реализирала в отстраняване от длъжност.
До днес.
Явно Брус Личфилд бе получил картбланш от новата администрация да постъпи с нея както намери за добре. Без тяхната благословия той нямаше да събере толкова кураж. Тя живо си представяше язвителната усмивка, с която новият министър на правосъдието му бе казал, че след часове Дани Даниълс ще е никой. Голяма грешка. Дани винаги щеше да бъде някой, независимо от политическия си статут. Той вярваше в онова, което вършеше, и беше готов да го отстоява с всички сили. Беше мъж, към когото Стефани изпитваше възхищение и респект, а новата администрация имаше много да се учи от него.