За разлика от началниците си. Които отказваха да видят онова, което им избождаше очите.
Той си спомняше първия сблъсък с истината. Един зимен ден през януари 1989 г.
— Другарю Зорин, това е човекът, за когото ви говорих.
Той огледа непознатия, който по странен начин се опитваше да прикрие височината си, прегърбвайки рамене. Тънки, старателно поддържани черни мустаци контрастираха с безформения, приличен на картоф червеникав нос. Обикновено Зорин не се срещаше лице в лице с вербувани осведомители. Това беше работа на подчинените му. Неговата беше да оценява и докладва събраните данни пред Москва. Но казаното от този източник го бе заинтригувало и той бе решил да прецени лично достоверността на информацията.
— Казвам се…
Той вдигна ръка, за да го прекъсне, и забеляза как другият стисна притеснено устни.
— Имената нямат значение. Важно е само онова, което имате да споделите с мен.
Неговият оперативен работник бе дал на мъжа агентурния псевдоним „Аладин“, за да го отличава от безбройните други източници, които КГБ бе вербувало в Канада и Съединените щати. Аладин работеше за фирма — подизпълнител на армията, с централен офис в Калифорния. Беше дошъл на север, чак в Квебек, уж да се порадва на зимните празници, а всъщност заради тази среща.
Намираха се в апартамента му в хотел „Фронтеняк“, високо над скованата в лед река Сейнт Лорънс. Аладин бе резервирал стаята на свое име и на своя сметка. Хората на Зорин бяха отделили цели два дни, за да се уверят, че осведомителят им пътува сам, и бяха прегледали сантиметър по сантиметър хотелския му апартамент за подслушвателни устройства. Зорин рискуваше с тази лична среща, но бе преценил, че рискът си струва.
— Чувам — каза той, — че разполагате с информация относно Инициативата за стратегическа отбрана.
— Която ви предадох и вие ми платихте.
— Искам да чуя информацията ви още веднъж, лично.
— Не ми ли вярвате?
— Няма значение дали ви вярвам или не. Просто искам да я чуя.
— Както казах на вашия човек, Инициативата е заблуда.
Инициативата за стратегическа отбрана бе обявена от Роналд Рейгън преди шест години. Американският президент беше съобщил на света, че възнамерява да изгради щит, способен да прехваща ядрени ракети и да ги унищожава по време на полет, с което да обезсмисли изцяло тяхното използване.
Оттогава милиарди долари бяха похарчени за научни изследвания и разработки, в част от които бе участвал и Аладин. За Москва нямаше по-важно нещо от събирането на колкото се може повече информация за ИСО.
— И кое ви кара да мислите така? — попита Зорин.
— Бях на едно съвещание. Слушах дискусиите. В момента просто не съществува технология, способна на това. Ще минат десетилетия, докато сме в състояние да свалим ракета в полет. Всичко е проучено и изпробвано. Не става. Американският данъкоплатец идея си няма за какво се прахосват парите му.
Спирането на ИСО се бе превърнало в крайъгълен камък на всички преговори на Москва с Щатите за ограничаване на ядрените оръжия. Всяко съкращаване на нападателните оръжия трябваше в крайна сметка да включва и съкращаване на стратегическите отбранителни системи. Разбира се, американците се бяха съпротивлявали на това условие, което обясняваше защо през последните години преговорите за разоръжаване бяха навлезли в задънена улица. И сега изведнъж да се окаже, че всичко е било измама?
Но той се питаше: действително ли беше така, или източникът му се опитваше да го измами?
— Разработваме — продължи Аладин — системи за прехващане на ракети, лазери, използващи рентгенова светлина или субатомни частици, химически лазери, оръдия, изстрелващи снаряди с огромна скорост, усъвършенствани системи за следене и наблюдение. Чувал ли сте някога за блестящите камъчета?
Зорин слушаше внимателно, докато Аладин му обясняваше за спътниковата система за прехващане, състояща се от движещи се с голяма скорост волфрамови проектили с размер на пъпеш, които действали като кинетични бойни глави, способни да унищожат ракета или спътник.