— Искаш да кажеш, че Съединените щати са прецакали комунистите с измама?
— Не точно измама. Възползвахме се от явната технологическа изостаналост на другата страна.
Той се изсмя.
— Както си мислех. Свили сте им номер.
— По-сложно е, отколкото изглежда. Ватиканът завладяваше сърцата и душите на Източния блок, даваше кураж и мотивираше хората, докато ние упражнявахме икономически и политически натиск върху Москва. Това доведе съветската система до хаос. И тогава се появи ИСО, за да ги побърка окончателно. След като веднъж Съветите бяха повярвали, че стратегическата отбрана представлява реална заплаха, те имаха само две възможности: да догонват нашите усилия или да ги заобиколят. Те избраха и двете. КГБ се нахвърли върху ИСО, а ЦРУ през цялото време им даваше фалшива информация. Рейгън си изигра картите перфектно. Москва нямаше никакъв шанс.
— Сигурно си много горда — подхвърли Люк — с важната си роля във всичко това.
— В учебниците по история не пише нищо за случилото се. Когато за пръв път се срещнах с Рейгън, той ми сподели идеята си да използва за свои оръжия парите и морала, като ангажира Ватикана за съюзник. Отначало целият план ми се стори нелеп. Но той бе твърдо решен да го изпълни. Когато през юни осемдесет и втора отиде в Рим, за да го изложи лице в лице на папата, аз бях с него. Москва се заблуждаваше, че едно военно положение ще прекърши полския народ, но тук си бе направила грешно сметките. Вместо това повикът за свобода заливаше целия Източен блок и бавно подкопаваше марионетните правителства. Когато накрая системата рухна, сгромолясването бе зрелищно. Именно Рейгън беше мозъкът зад цялата сделка.
— Както казах, жесток номер сте им врътнали.
— Наречи го както искаш. Важното е, че проработи. Съветският съюз и Студената война приключиха едновременно. Сега новите заплахи идват от войнстващите религиозни фанатици.
— Но те не разполагат с държава, нито с идеология извън собствената им лудост. Вече няма Студена война. Има Смахната война.
— В днешно време лошите вече действат. Преди само позираха.
Люк се сети за онези ядрени бомби.
— Но някакъв остатък от миналото може да е оцелял. — Той видя, че Стефани е на същото мнение. — Колкото за един последен залп.
Тя кимна.
— И ние трябва да го спрем.
31
Южна Франция
20:40 ч.
Касиопея слезе от руския изтребител. Двамата с Котън току-що бяха кацнали във военновъздушната база, недалече от замъка й.
По време на целия полет пилотите не бяха продумали, най-вероятно инструктирани да не общуват по никакъв начин с тях. Очевидно никой не бе очаквал Котън да се намеси толкова зрелищно, за да осуети атаката им срещу самолета на Зорин. За момент тя си бе помислила, че двата самолета ще получат указания да се върнат в Иркутск, но това не бе станало. И сега се радваше да е отново на френска земя.
Котън също слезе от високоскоростното си такси и пристъпи към нея.
— Трябва да говоря със Стефани.
— Предполагам, че в цялата тази история има още много неща, които не знаем.
— Може и така да се каже.
Влязоха в една от сградите и поискаха да ползват самостоятелен офис. Явно персоналът на базата бе подготвен за пристигането им; едва ли руски изтребители кацаха тук всеки ден. Дежурният офицер ги насочи към малка конферентна зала. Там Касиопея извади мобилния си телефон и набра номера на Стефани. След което натисна бутона за високоговорител.
— Във Вашингтон трябва да е към четири следобед — каза Котън.
— За къде пътува Зорин? — попита го Касиопея.
— За остров Принц Едуард. Вече пресметнах, че трябва да кацне към единайсет вечерта местно време.
Телефонът на Стефани звънна още два пъти.
— Ще трябва ли да ходим там?
Преди Котън да бе успял да отговори, някой отсреща вдигна. Не беше Стефани. Мъжки глас, който тя веднага разпозна. Дани Даниълс.
— Бяхме се притеснили — каза президентът.