— Аз също — отвърна Котън. — Последните няколко часа бяха интересни. Но как попаднах на вас? Стефани там ли е?
— В момента е заета с любовницата на Зорин. Ще ти е интересно да чуеш, че е сритала задника на племенника ми.
Котън се усмихна.
— Сигурен съм, че не е толкова зле, колкото казвате.
— Знаеш ли, остават ми по-малко от ден и половина. Повярвай ми, за един президент няма кой знае колко работа през последните два дни от мандата му, освен да си събира багажа. Чувствам се безполезен. Кажи ми нещо, с което да ми повдигнеш духа.
— Зорин пътува за Канада. Търси скрити ядрени оръжия.
— Стефани ми докладва нещо подобно от тук.
Даниълс им разказа накратко всичко, което знаеше. После изслуша какво се бе случило над Байкал и в дачата.
— Белченко смяташе, че мъжете са военни, изпратени да го убият. Някаква идея какво може да е имал предвид с „мат в два хода“ и „Нулевата поправка“?
— Никаква, но ти току-що ми намери малко работа, за което съм ти благодарен. Стефани провежда своя лична операция и всички обаждания до телефона й се пренасочват тук. Чакам и тя да ми звънне. Междувременно с какво да помагаме?
— Бърз превоз до Канада.
Котън му обясни къде се намират в момента.
— Веднага ще ви го уредя. Чакайте там.
— Няма да е зле да проследите и самолета на Зорин.
— Вече се сетих за това. Ще ви информираме за маршрута.
— Трябва да разберем дали заплахата е реална или някаква измислица на Зорин — каза Котън. — Не знаем дали действа сам. В дачата очевидно имаше помагачи. Пък и онези руснаци. Те определено искаха смъртта на стария архивар.
— Докато летяхме над езерото с хеликоптера — обади се Касиопея, — офицерите определиха със сигурност автомобилите, които гонеха Котън, като военни.
— Госпожица Вит, нали така? — възкликна Даниълс. — Отдавна не сме се виждали.
— Наистина мина време, господин президент.
— Цялата тази история намирисва — заяви Дани. — Москва изрично поиска помощ. Реших да им услужа и пратих теб, Котън. След това те ни алармираха за Аня Петрова, която била тук по поръчка на Зорин, и аз изпратих Люк да надуши следите й. Освен това пуснаха Касиопея в страната.
— След което нещо се промени — каза Котън.
— Да, явно. Оставете ме да направя някои проверки.
— Освен това ни е нужна информация за мъж на име Джейми Кели — продължи Котън. — Предполагам, че е американец, в момента живее на остров Принц Едуард. Преподава в колеж. Белченко ми каза, че някога е бил съветски шпионин. Зорин издирва него.
По пътя той бе направил нужните пресмятания. Нито един частен самолет не можеше да се мери по скорост с военен изтребител. Щяха да изпреварят Зорин поне с час.
— Току-що ми съобщиха, че ви организират транспорт — каза Даниълс. — Дръжте ме в течение.
Разговорът прекъсна.
Касиопея погледна Котън. За пръв път от толкова време насам бяха останали сами и можеха да говорят.
— Не бях права — каза тя. — Постъпих ужасно в Юта. Реших, че не желая да живея без теб.
Беше си казала, че трябва да е откровена с него, че поне този път не бива да премълчава нищо. И се надяваше той да й отвърне със същата искреност.
— Значи мислим еднакво — отвърна той. — Аз също се нуждая от теб.
Тя си даваше сметка какво му бе коствало да направи това признание. И двамата не бяха сантиментални по природа.
— Може ли да забравим случилото се? — попита тя. — И да започнем на чисто.
— Аз бих могъл.
Също и аз, помисли си тя.
И двамата бяха все още с руските си летателни костюми. Тя задърпа надолу ципа на своя, сякаш нямаше търпение да го махне от себе си.
— Допускам, че ще ни набутат в още някой изтребител, за да прелетим Атлантика.
— Така би било най-бързо.
— А като стигнем там, какво правим?
— Ще открием Джейми Кели преди Зорин.
32
Анаполис, Мериленд
Стефани оглеждаше одобрително къщата на Питър Хедлънд, сегашния историк на Братството на Синсинати. Допадаше й изкусно използваната комбинация от мрамор, орех и гипсови орнаменти в интериора наред с умелата палитра от ярки цветове на стените. Нещо в тази сграда й напомняше за фамилния дом, който бяха притежавали със съпруга й недалече от това място. Анаполис беше позната територия. С население около 40 хиляди жители, градът не се бе разраснал особено от 80-те години, когато бе живяла тук.