Петнайсет минути по-късно спряха пред безличен бар в Северен Болтимор. Домакинът му бе избрал мястото на срещата и той не бе възразил.
Мъжът живееше и работеше в Болтимор и беше известен с името Джо Перко. Зорин също пътуваше под фалшива самоличност — една от няколкото, които ползваше, за да влиза безпрепятствено в Съединените щати. При всичката реторика на Студената война, американските граници приличаха повече на решето, отколкото на желязна завеса. Влязоха в заведението.
Всичко тънеше в полумрак с изключение на бара и осветената сцена, върху която абсурдно слаба блондинка с големи гърди се събличаше бавно в ритъма на танца. Той не си падаше по кльощави жени, пък и харесваше естествени блондинки. Освен това тази тук изглеждаше едновременно раздразнена и отегчена.
Голи от кръста нагоре келнерки обслужваха масите около сцената.
— Тук ми харесва — обяви Перко. — Всички зяпат жените и никой не ти обръща внимание.
Доста основателен аргумент, каза си Зорин.
Двамата си намериха маса близо до сцената и си поръчаха по едно питие от преминаващата келнерка.
— Аз приключих — каза Перко. — Моята задача е изпълнена.
Зорин знаеше какво означава това. Още една част от плана на Андропов, „Задна пешка“, за която отговаряше Перко, бе реализирана.
— Отне ми пет години, но го направих — добави той. — Да не повярва човек, че е минало толкова време, откакто седяхме около онази маса с Андропов. Колко неща се промениха от тогава!
Беше 1988 г., Андропов отдавна бе покойник, на власт в СССР бе дошъл Горбачов. Всички говореха за перестройка и гласност — новите национални приоритети. Старото отмираше с всеки изминал ден.
— Моите инструкции бяха да се отчета пред теб — каза Перко, — след като изпълня задачата. Това и правя.
Той вече бе получил доклада на мъжа, изпълнил другата четвърт от мисията — „Пат“, преди близо две години. Също като сега, двамата си бяха уредили среща, само че в Ню Йорк, и тогава Зорин за пръв път бе научил нещо повече от собствената си роля в начинанието.
Келнерката донесе поръчките им и той отпи глътка от водката. Не беше кой знае какъв пияч, но го биваше да се преструва. Перко очевидно пиеше с наслада и сега обърна чашата на един дъх.
— „Зубровка“. Изобщо не е като нашата — прошепна Перко, като постави чашата обратно на масата.
Зорин беше на същото мнение. Полската водка не струваше.
— Ти изпълни ли твоята част? — попита го мъжът.
Зорин поклати глава.
— Още не.
Което беше самата истина.
След като Андропов бе напуснал тайната квартира онази вечер, четиримата изядоха вечерята си и си тръгнаха, като всеки от тях със сигурност бе изчакал, докато си отиде вкъщи, преди да отвори плика. Това, че лично генералният секретар ги бе избрал, беше огромна отговорност, а и като цяло те бяха свикнали да пазят тайна. Доколкото Зорин знаеше, никой от тях не бе правил опити да се свърже с останалите. Само с него, след изпълнение на задачата. Съгласно дадените им указания в пликовете.
— Най-после ги събрах — каза Перко. — Всички са тук.
Зорин отпи от водката си.
— Дойдоха от Куба през Мексико — каза Перко. — Трябваше да се погрижа да не бъдат засечени. Посрещнах ги в Тексас и лично ги докарах на север.
Това бе много повече, отколкото имаше право да знае, но той беше любопитен за хода на цялата операция и попита:
— Всичко е цяло и здраво?
Перко кимна.
— Те са си в куфарите, заредени. Всичко работи според изискванията.
— Никакви проблеми?
— Никакви. Но това са страховити неща. — Перко бе снижил гласа си до шепот въпреки музиката. — Представи си нещо толкова малко да произведе ядрен взрив.
Значи това било…
Неговата част в Спецназ бе обучена в дислоциране и използване на РА-115. Той знаеше за оръжейни складове в Европа и Далечния изток, където имаше наличности от такива, но за пръв път чуваше, че са се появили и в Северна Америка.