— Предадох ги на „Мат в два хода“, както бях инструктиран — каза Перко. — Имаш ли представа какво ще прави той с тях?
— Това не зависи от теб и мен.
Перко направи знак на една от келнерките да му донесе още една водка.
— Отзовават ме. Тръгвам си след два дни.
Това вече го знаеше.
Но каза:
— Ами тогава да отпразнуваме завръщането ти в родината.
Както и сториха.
Пиха няколко часа, музиката свиреше и на сцената се изреждаха танцьорки. Една от тях бе запомнил. Дребна и мургава, с азиатски черти и черна коса. Перко си я беше харесал и искаше да я опознае по-отблизо, но Зорин се възпротиви и накрая поведе пияния си колега към колата. Самият той бе пил малко и беше трезвен. Още щом седнаха в колата, той запуши с ръка устата на Перко, после завъртя рязко главата му първо на едната страна, после на другата, докато прешлените на шията му изпукаха. Смъртта настъпи моментално.
Две трети от мисията му бяха изпълнени.
Указанията бяха прости. След изпълнение на задачата да ликвидира другите трима.
„Тих ход.“
Двама вече бяха мъртви. И понеже нямаше повече да са в състояние да му навредят, преди да ги убие, той ги бе насърчил да се разприказват. От „Пат“ знаеше за съществуването на пет РА-115, специално разработени с дълъг животи голяма мощност. От Перко — „Задна пешка“ — току-що бе научил, че и петте вече се намират в Америка. Само „Мат в два хода“ оставаше загадка. Но той се досещаше каква е ролята му. Укриване и съхранение.
А самоличността на офицера, натоварен с нея?
Това бе научил от Белченко.
Мъж като него, обучен на западни обноски и начин на живот, внедрен отначало в Съединените щати, а понастоящем живеещ в Канада под името Джейми Кели.
36
Люк изхвърча през френските прозорци и за миг зърна Аня, преди тя да се скрие зад един жив плет. Той тръгна след нея, прескачайки храстите в градината като олимпийски състезател по бягане с препятствия. Заобиколи къщата и отново я видя — този път спринтираше към колата си, по която личаха белезите от сблъсъка им във Вирджиния.
— Няма да се измъкнеш! — извика той след нея.
Тя извърна глава и погледите им се срещнаха. Дощя му се да вдигне пистолета и да се пробва още веднъж, но разстоянието беше близо сто метра, а и Стефани я искаше жива.
Затова той се затича към форда. Метна се зад волана и запали двигателя, излезе на заден ход от площадката пред гаража и даде газ.
Кварталът беше изцяло жилищен, с широки улици, строени по времето, когато е било разрешено да се паркира успоредно на бордюра. Тук-там все още имаше спрени коли и той ги заобикаляше, като същевременно увеличаваше скоростта. Видя Аня далече напред да взема остър десен завой, без да спира на стопа. Той я последва; гумите на форда се хлъзгаха по мократа настилка. Каза си, че трябва да внимава, колата лесно можеше да се преобърне.
Люк пусна пистолета си на съседната седалка, за да му е подръка. Стига да успееше да я настигне, бе твърдо решен да я спре.
Аня вече се носеше към следващото кръстовище, където, за неин късмет, се бяха събрали сравнително малко коли. За миг намали скоростта, после даде газ и с рев на двигателя излезе на оживения булевард, вряза се в движението, пресече двойната разделителна линия и навлезе в насрещното платно. Хор от клаксони и какофония от свирене на гуми съпровождаха пътя й, докато сновеше изкусно между лентите на булеварда. Той трябваше също да ускори, за да я следва, но не искаше да създава рискови ситуации. Затова забави на кръстовището, огледа се, после даде газ и се понесе напред, като използваше максимално банкета.
Аня натискаше здраво газта, но явно не беше свикнала да шофира с голяма скорост в градска среда и допускаше малки грешки, използваше излишно спирачката, погрешно оценяваше ъгъла на завоите и свръхкомпенсираше занасянето на задницата.
Воланът на форда вибрираше в ръцете му, сякаш се движеше по паваж; колата не беше конструирана за такова шофиране.
На една празна отсечка Люк натисна докрай педала на газта. В този участък шосето беше с четири платна, две по две, с плътна разделителна линия в средата. Аня беше набрала преднина, но колата й все още се виждаше на километър в далечината.