— Аз също се питах дали някога ще се яви такава възможност — каза Кели. — Дълго време си мислех, че всичко е свършено. Андропов почина през осемдесет и четвърта. А трябваше да получавам указания лично от него. Но продължих да си върша работата.
— Аз също. Дължим го на всички тях да доведем започнатото докрай. „Мат в два хода“ е името, което Андропов измисли на твоята операция. Този символизъм още ли е актуален?
— О, да. В шаха мат в два хода е развой на играта, възможен единствено когато съперникът играе невероятно глупаво. В този смисъл Америка много ни помогна.
— Аз бях „Тих ход“.
Кели се засмя.
— Колко подходящо! Маневра, която не застрашава никого на дъската. Андропов имаше чувство за хумор.
— Ти знаеше ли, че другите двама не са живи?
— Да, научих за преждевременната им смърт. И не ми беше трудно да се досетя на какво се е дължала. Колкото по-малко знаеха, толкова по-добре. Предположих, че идеята е аз да съм последният жив, за да чакам нареждането да приведа в изпълнение „Мат в два хода“. Но как ме откри?
— Името ти фигурира в старите архиви. Открих адреса с помощта на човек, който имаше достъп до секретна информация. Сигурно в Москва са прочели същите документи, които ми показа архиварят.
— Съгласен съм. Мъжът в къщата със сигурност беше от СВР.
— И така, първият ти ход е бил да укриеш оръжията. А какъв трябваше да е вторият ход на операцията? Печелившият?
— Епицентърът на взрива.
Това беше нещото, което Белченко не бе успял да изясни или пък не искаше да споделя. Андропов им бе казал онази вечер, че ще ударят Америка право в сърцето. Че са открити две слабости и че в подходящия момент щели да й дадат урок. С минимум усилия — максимум ефект.
— Открих информацията за Нулевата поправка — каза Зорин. — Повече по стари документи, отколкото благодарение на архиваря. Така знам, че моментът е настъпил.
— Спомняш ли си какво ни каза Андропов? — Кели вдигна два пръста нагоре. — Две слабости. В плика под чинията ми се намираше подробното им описание. Едната е Нулевата поправка.
Която Белченко му бе обяснил.
— Втората е точното място за взривяване.
Вече навлизаха в континентална Канада.
Кели добави:
— Аз съм единственият, който го знае.
Малоун шофираше, а до него Касиопея беше вперила поглед напред; бинокълът за нощно виждане улесняваше задачата й. Бяха на близо два километра зад Зорин, като се опитваха да се слеят с оскъдния трафик по шосето. Засега нямаше признаци да са ги забелязали. И как да ги забележат? Те бяха тръгнали две минути след Кели и Зорин; успяха да ги настигнат, когато по моста над река Хилсбъро се зададоха полицейски коли и Кели намали скоростта, за да не привлича внимание. Следяха ги от разстояние, докато се движеха на запад, и Касиопея предаде на Котън разговора, който бе дочула от къщата на Кели.
— Намираме се в Ню Брънзуик — каза му сега тя.
— Била ли си тук преди?
Тя свали бинокъла.
— Няколко пъти. Симпатично местенце.
— Имаш ли представа накъде отиват?
— Напред има летища, при Монктън и Сейнт Джон. Освен това се задава голямо кръстовище. Може да свият на запад за вътрешността на Ню Брънзуик или пък на изток за Нова Скотия.
— Нека да изчакаме и да видим.
— Кои според теб бяха тези мъже в къщата на Кели?
— Руснаци. Какви други?
— Съгласна съм. — Тя отново вдигна бинокъла до очите си. — Завиват на запад, към Монктън. Според телефона ми до там има около петдесет километра.
Той даде газ, за да завие след тях.
Две неща не биваше в никакъв случай да се допускат. Първо, да се оставят да бъдат открити. И, второ, да загубят следите на колата отпред.
46
Стефани бе застанала зад президентското бюро в Овалния кабинет. Върху него имаше две папки. Едната беше дебела и надписана с червени букви СТРОГО СЕКРЕТНО — ПАС НАПРЕД. Ръбовете й бяха пооръфани от разлистване, грифът за секретност датираше от 1989-а. Восъчният печат беше счупен, листата вътре — поразбъркани, но всичко беше налице; тя знаеше наизуст всяко писмо и бележка. Много от тях бе писала лично.
— Що за човек беше Рейгън? — попита Дани.
— Умен, хитър, интуитивен. Доставяше му удоволствие да го подценяват. Имаше добра преценка за хората, особено за Съветите. Дълго време бе обмислял как да ги погребе. Рейгън следваше интуицията си по отношение на Съветския съюз, а беше и търпелив. Изчака да се появи някой като Горбачов и когато това стана, се възползва докрай. Може би тук му помагаше и актьорският талант, умението да изчака подходящия момент, за да каже репликата си по максимално въздействащ начин. Той никога не избързваше. Беше ми казал да си върша работата добре, а не бързо.