Накратко, законът от 1947 г. за предаване на президентските правомощия е дефектен. Един наблюдател го нарича „бомба със закъснител“. Ако разпоредбите му бъдат приложени изобщо някога, от това ще произтекат единствено безкрайни съдебни дела. В приложеното допълнение има дълъг списък от правни анализи и статии в специализирани издания, стигащи до същия извод. Но американският Конгрес не е направил нищо, за да коригира недостатъците му.
Да помислим върху следния казус: ако президентът почине по време на мандата си, очевидно по силата на Двайсет и петата поправка вицепрезидентът заема мястото му и доизслужва остатъка от мандата. Ако вицепрезидентът почине по време на мандата си, по същата поправка президентът и Конгресът му избират заместник, който доизслужва остатъка от мандата. Ако новоизбран президент почине преди полагането на клетва, Двайсетата поправка предвижда новоизбраният вицепрезидент да стане президент.
Но какво ще стане, ако новоизбраният президент и новоизбраният вицепрезидент умрат преди обед на 20-и януари?
Двайсетата поправка не предвижда нищо за такива случаи. Вместо това тя овластява Конгреса да даде отговора съгласно закона от 1947 г. Но този закон не предлага никакви решения при възникване на подобен катастрофичен сценарий. Така както е написан, този закон може единствено да потопи Съединените щати в политически и правен хаос.
Стефани дочете за втори път доклада.
В папката имаше още един лист, на който пишеше, че документът е засечен на 9 април 1982 г. като част от архива на съветски шпионин, арестуван в Западна Германия. Авторът бил неизвестен. Но очевидно КГБ си бе направило труда да проучи закона от 1947 г. — един относително слабо познат аспект на американското законодателство.
Тя си бе намерила удобно място на третия етаж в Белия дом, в скромна спалня с две големи легла, между които на махагонова масичка светеше нощна лампа. Дани беше един етаж под нея, в официалната президентска спалня. Опитала се бе да поспи, но без успех; накрая реши да прочете още веднъж доклада. Смяташе се за експерт по американската Конституция и знаеше за недостатъците на Двайсетата поправка. Но недомислиците в закона от 1947 г. я изненадаха.
Какви бяха практическите шансове този закон някога да бъде задействан?
Само в два случая цялото американско правителство се събираше на едно място. Единият беше годишното обръщение „За състоянието на Съюза“, което ставаше всеки януари в Камарата на представителите. Другият беше полагането на клетва от новоизбрания президент. На двете присъстваха всички по-важни играчи в държавата.
С изключение на един.
Определеният за правоприемник.
Обикновено член на кабинета, посочен тайно от началника на президентската канцелария и отведен на отдалечено, известно само на шепа хора място, където разполагаше с охрана и транспорт на президентско равнище. Един от сътрудниците му носеше със себе си дори ядрено куфарче, което да бъде използвано за контраатака. В случай на катастрофално събитие въпросното лице, упълномощено да поеме автоматично властта по силата на закона от 1947-а, щеше да изпълнява длъжността президент. Всичките тези планове почиваха върху презумпцията за отсъствие на всякакви политически и конституционални проблеми във връзка с такова поемане на президентската власт.
Но това можеше и да не е точно така.
Всъщност самата идея за този закон сега й се струваше подозрителна.
Но какво общо имаше това с Александър Зорин и липсващите руски ядрени бомби? Дали Зорин разполагаше с тази информация и сега планираше атака в деня на полагането на клетва? Това бе сякаш логичният извод предвид и факта, че Котън бе докладвал за интереса на Зорин към Нулевата поправка. Със сигурност в понеделник цялата държавна власт, с изключение на определения за правоприемник, щеше да се събере от западната страна на Капитолия, за да наблюдава встъпването в длъжност на Уорнър Фокс.
Но какво ли би спечелил Зорин?
Котън бе научил още нещо.