Влязоха в бистрото, намериха го и му се представиха.
— Казаха ни, че се нуждаете от помощта ни — каза единият. — Нещо във връзка с националната сигурност.
Малоун долови скептицизма в гласа му.
— Струва ви се несериозно, така ли?
Полицаят се усмихна.
— Това е без значение. Когато шефът на щатската полиция ни се обади в събота сутрин и ни нареди да дойдем тук, ние идваме.
За чест на Едуин, човекът знаеше как да свърши работа. Малоун му бе обяснил, че най-добрият начин да държат Зорин и Кели под око е да им сложат няколко опашки, които да се редуват през стотина километра. Така трудно щяха да бъдат забелязани. Засега трябваше да ги проследят през Мейн, затова Едуин бе потърсил помощта на щатската полиция. Най-вероятно Зорин и Кели отиваха на юг през Нова Англия и във всеки щат щеше да ги чака поредната опашка. А колко по-лесно би било просто да им пуснат един дрон, но в Съединените щати това би предизвикало истинска каша от правни проблеми.
Няма значение, старомодният начин също щеше да свърши работа. С нужните подкрепления.
Той допи кафето си и каза:
— Трябва да отидем до летището.
Пътуването беше кратко, малко повече от километър и половина, а в терминала имаше само едно гише за коли под наем. Той помоли двамата полицаи да дойдат с него, в случай че възникне проблем. Нищо не убеждава по-ефективно от униформи, значки и оръжия, поставени в кобури.
Отидоха на гишето и Малоун каза:
— Преди около два часа сте дали автомобил под наем на двама мъже. Искаме да погледнем документацията.
Чиновникът на гишето имаше вид, сякаш ще им се опъне, но строгият поглед на Котън и присъствието на двамата униформени свършиха работа. Мъжът им подаде договора за наемане на колата на името на Джейми Кели; заплащането бе извършено в брой. Не беше посочена точка на връщане на автомобила.
— Колата тук ли се връща? — попита Малоун.
— Така казаха.
— Вие имате джипиес устройства на всички автомобили, нали така?
— Разбира се. Можем да ги издирим, ако се наложи.
— Искаме да проследим тази кола.
52
Стефани слушаше внимателно, докато мъжкият глас отсреща, сух и дрезгав, й казваше неща, които никога не бе чувала. Очевидно през 80-те, докато тя беше ангажирана с „Пас напред“, други също бяха работили усърдно по дестабилизирането и подкопаването на съветския режим.
— Интересни времена бяха — каза мъжът. — Сигурно помните, че Андропов беше шеф на КГБ, когато се опитаха да убият Йоан Павел. Одобрението за операцията трябва да е дошло от него.
По-нататък той й обясни как Андропов е бил убеден, че избирането на Йоан Павел за папа е било замислено от Ватикана като противодействие на съветското влияние в Полша, част от целенасочен план за подкопаване на Съветския съюз. Това беше абсурдно, разбира се, но в крайна сметка обстоятелства, възникнали извън Църквата — и най-вече избирането на Роналд Рейгън за президент на Съединените щати — бяха довели точно до това.
— Андропов твърдо вярваше, че папата е опасен, най-вече със своя чар, особено пред медиите. Той не преставаше да се възмущава как Йоан Павел ухажвал тълпите с евтини номера. Слагал си шапка на шотландски гвардеец в Англия, ръкувал се с хора по улиците или целувал малки деца — изобщо държал се едва ли не като кандидат за политически пост. Андропов се ужасяваше при мисълта на какво още е способен папата.
И с право, тъй като всяко негово действие беше съгласувано с Америка. Странно обаче, че нито Рейгън, нито папата някога я бяха предупреждавали за Андропов.
— КГБ използва българска връзка за атентата срещу Йоан Павел. Това го знаем. Бяха подбрали внимателно стрелеца. Али Агджа беше перфектното алиби: глупав и слабоволев човек, който не разбираше в какво се е набъркал. Само бръщолевеше някакви несвързани глупости. Спомням си как папата отиде в затвора и му прости. Какъв брилянтен ход!
В чието организиране бе участвала и тя.
Решението беше на Йоан Павел, но Рейгън го бе одобрил.
И така, през 1983 г., две години след атентата, папата се бе срещнал на четири очи с Агджа, който в емоционален пристъп се бе разплакал и бе целунал папския пръстен. Снимки и репортажи за случилото се дълго заливаха пресата наред с твърдения за евентуалната връзка между опита за убийство и Москва.
— Когато Андропов пое поста генерален секретар, се чуха гласове, че трябва да очакваме неприятности. Той знаеше какви ги вършим в Източния блок. Раздавахме пари на дисиденти, осигурявахме логистична подкрепа, тихомълком подавахме разузнавателна информация на правителствата им, дори решавахме по някой и друг техен проблем.