Стефани знаеше какво означава това. Убити хора.
— После Андропов се разболя и знаеше, че дните му са преброени. Лекарите му даваха осем месеца. Тогава стана страшно. Той нямаше какво да губи, а в Кремъл имаше и други хора, готови да скочат с него в пропастта. Когато Крис ми се обади да ме пита за „Мат в два хода“, аз веднага си спомних. Мислехме си, че това ще бъде последният ход на стария руснак.
Стефани се чудеше чий ли е този глас, но беше достатъчно съобразителна, за да не попита. Ако Крис бе искала да знае, щеше да й каже. Най-вероятно някой от ЦРУ. От висшия ешелон. Човек, който познаваше играта. Нито успехи, нито провали се разгласяваха публично. Агенцията неслучайно беше разделена на отдели, които не комуникираха помежду си; в миналото бяха погребани толкова тайни, че нямаше как един човек да ги знае всичките. А големите, истински важните? Те никога не се записваха на хартия. Което не значи, че не се помнеха.
— Андропов мразеше Рейгън. Всички очаквахме КГБ да се опита да го очисти. Към края на осемдесет и трета всички признаци бяха налице. Съветският съюз беше изправен пред сериозни икономически трудности. Имаха проблеми и с ръководството. Страната им бе станала неуправляема. Кремъл се беше фиксирал в американските президентски избори. Крис спомена, че сте чели едно комюнике, което бяхме прехванали. Имаше няколко такива. Нулевата поправка. Така наричаха Двайсетата.
— Знаете ли защо?
— Защото, ако атаката успеела изцяло, нямало да остане жив човек, който да поеме държавното ръководство.
— Как е възможно това?
— Не съм учен конституционалист, но си спомням да съм чувал, че ако с един удар елиминираш новоизбраните президент и вицепрезидент, председателите на Камарата на представителите и на Сената, преди новият президент и вицепрезидент да са положили клетва, оставали членовете на кабинета, които имали право да поемат властта по силата на закон, приет от Конгреса. Въпросният закон обаче бил изпълнен с недомислици. Не било ясно дали по Конституция държавни служители изобщо могат да заемат този пост. Щели да пламнат такива вътрешни битки за власт, че нямало да се знае кой управлява. Битки, които КГБ активно щяло да подклажда. Те толкова пъти са манипулирали нашите медии, че нищо не би ги спряло да го направят още веднъж.
— И каква е била целта? — попита Стефани.
— Това би бил моментът, в който Съветският съюз е щял да удари. Когато никой не знае със сигурност кой заповядва на военните. Когато цари пълно объркване. Танкове са щели да прегазят Европа. Ние сме щели да бъдем прекалено заети да се препираме помежду си кой да поеме държавното кормило.
Като тактика звучеше логично.
— Получихме информация, че готвели активно мероприятие във връзка със закона от четирийсет и седма година. Разбира се, за да се получи, е трябвало да ударят церемонията по встъпването в длъжност. Някои от нас си мислеха, че Андропов се цели във втория президентски мандат на Рейгън от осемдесет и пета. Но, за щастие, бъбреците на стареца го оставиха в началото на предишната година. После всичко бе забравено, защото онези, които го наследиха, нямаха интерес от Трета световна война. Лоялността към него се изпари.
Стефани срещна през масата погледа на Крис Кокс. Очите на по-възрастната жена бяха като два глетчера. Всичко в изражението на домакинята й казваше, че може да се довери изцяло на чутото.
— Колко души знаят за това?
— Не са много. Това е едно от онези неща, които никога не са се случвали, така че спокойно могат да бъдат забравени. По онова време имаше много такива. Каквото и да си мислим за КГБ, те си гонеха целите. Всеки ден ни сервираха по нещо ново. Ако тази история има някакво значение за вас в момента, то е, защото явно имате проблем. Спомням си Александър Зорин. Нашите хора го уважаваха. Чудно е, че е още жив.
— А какво знаете за РА-сто и петнайсет?
— Отдавна не бях чувал това име освен по филмите. Те съществуваха, в това съм сигурен. Проблемът е, че нито едно такова устройство досега не беше открито. Човек би си казал, че все някое ще изникне отнякъде. Някои хора си мислеха, че това е дезинформационна кампания на КГБ. Както казах, тях ги биваше в това. Да ни накарат да гоним сенки.