— Сега от СВР казват, че наистина са съществували и че пет са още налице и годни за ползване.
— В такъв случай послушайте ги. Това е сериозно признание.
Каквото Николай Осин не би трябвало да прави при все по-задълбочаващото се разцепление в държавното му ръководството.
— Дали може бомбите да са тук? — попита Стефани. — В Съединените щати?
— Да. КГБ е най-голямата разузнавателна агенция, която светът познава. Милиарди рубли се харчеха в подготовката за война с нас. Тези хора бяха готови на всичко. Нищо не беше немислимо за тях. Знаем със сигурност, че из цяла Европа и Азия имаше разпръснати тайни скривалища с оръжие. Защо да правят изключение за нас?
— Струва ми се, че Зорин може би се опитва да осъществи „Мат в два хода“ — каза тя. — Явно е бил в течение на плановете на Андропов.
— Операцията е била част от мисия, поверена на четирима офицери от КГБ. Ние така и не установихме тяхната самоличност. Може той да е един от тях.
— Но оттогава е минало толкова време — отвърна Крис. — Защо точно сега?
— Зорин е огорчен от всичко случило се след рухването на Съветския съюз. Бил е идеалист, искрено вярващ в системата. Осин ми каза, че искал да отмъсти на Щатите — отговори Стефани.
— Което го прави особено опасен. Предполагам, че ще се опита да използва Двайсетата поправка, за да предизвика политически хаос тук. Но за да стори това, му трябва работеща РА-сто и петнайсет. Все пак целта е да убие доста хора с един удар.
Което беше проблем, разбира се, но Зорин явно бе намерил начин да го реши.
— След малко повече от двайсет и четири часа ще имаме нов президент — продължи мъжът.
Стефани знаеше какво означава това.
Поредна възможност за реализиране на „Мат в два хода“.
53
Люк отвори очи.
Беше поставен в седнало положение и вързан с тиксо за дървен стол, почти по същия начин, както той бе вързал Аня Петрова. Ръцете и краката му бяха обездвижени, като не му позволяваха да помръдне от мястото си. Шията му обаче беше свободна, а също и устата. Но главата го болеше от бруталния удар. Той премигна, за да избистри зрението си, и осъзна, че се намира в кухнята на Бегин.
В другия край на стаята беше застанала някаква жена.
Ниска и слаба. Беше облечена в прилепнал спортен екип, под който се очертаваха добре оформени мускули. Чифт кафяви очи го фиксираха неотклонно и преценяващо. Червеникавата й коса беше късо подстригана, оформена в нещо като войнишка прическа; това наблюдение се потвърждаваше от цялостното й излъчване. Беше привлекателна, гледаше го без злост, но и без съчувствие. Като хищник: погледът й беше спокоен, едва ли не равнодушен, но в същото време бдителен, заплашително немигащ. В ръцете си държеше нож с двайсетсантиметрово острие.
— От военните ли си? — попита Люк.
— Морската пехота.
— На редовна служба?
Тя кимна.
— Но в момента съм в отпуск.
Люк я гледаше как си играе с ножа, как балансира върха на острието върху показалеца на лявата си ръка, докато с пръстите на дясната върти дръжката.
— Кой си ти? — попита тя.
— Сигурен съм, че вече знаеш.
Жената пристъпи напред по пода от шахматно разположени черни и бели плочки и допря тъпата страна на острието в шията му.
— Знаеш ли, не е вярно, че жените нямат адамова ябълка. При мъжете просто е по-изпъкнала. Което е добре, защото виждам точно къде да режа.
Люк усети как кожата на шията му настръхна. Което си беше необичайно за него, меко казано. Тази жена съчетаваше спокойствието на свещеник с очите на ягуар — сама по себе си доста плашеща комбинация. Едно грешно движение, и резултатът можеше да бъде втора, усмихната уста на гърлото му.
— Ще те попитам за последно. Видя другите двама и вече знаеш на какво съм способна. За. Кого. Работиш.
Самообладанието му се възвръщаше; ясно бе, че тя няма намерение да го убива. Всъщност като че ли не знаеше какво да прави с него. За разлика от двата трупа, които бе видял. С тях не се бе поколебала и за миг. Но острието продължаваше да се впива в кожата му. Едно движение, и…
— Военно разузнаване. Работя за Белия дом. Но ти вече го знаеш, нали? Значката ми е у теб.
Жената бръкна в задния си джоб, извади кожения портфейл със значката и го хвърли в скута му.
— Какво търси тук Белият дом?
— Твой ред е. Коя си ти?